„Ти повдигна този въпрос, не аз — рече той. — Аз просто попитах…“
„О, толкова ме изтощава този твой начин да извърташ нещата“ — каза Сали. От тона й Джеси разбра, че тя или плаче, или се кани да го прави. За първи път, откакто се помнеше, звукът от майчините й сълзи не предизвика съчувствие в собственото й сърце, не я подтикна да се спусне да я утешава (може би и сама да избухне в сълзи, докато го нрави). Вместо това усети някакво странно, каменно задоволство.
„Сали, ти си разстроена. Защо просто не…“
„Аз просто адски драматизирам, да. Споровете с моя съпруг притежават способността да ме довеждат дотам, не е ли странно? Това не е ли най-учудващото нещо, което някога си чувал? И знаеш ли за какво спорим? Ще ти подскажа, Том — не е за Адриан Жилет, нито за Дик Слийфърт, нито за утрешното затъмнение. Ние спорим за Джеси, за нашата дъщеря. Нещо ново?“
Тя се засмя през сълзи. После се чу лек съсък от клечката, която драсна, за да запали цигара.
„Нали така беше думата — смазката е все за скърцащото колело? И това е нашата Джеси, не съм ли права? Скърцащото колело. Все някак недоволна от положението, ако не успее тя да го доизпипа, все не й харесва, когато друг е съставил плановете, все не може да остави нещата на мира.“
Джеси с ужас чу нещо много близко до омраза в гласа на майка си.
„Сали…“
„Няма нищо. Том. Тя иска да остане тук с теб? Добре. И без това няма да е много приятно присъствие: само ще се заяжда със сестра си и ще хленчи, че трябва да наглежда Уил. С други думи, само ще скърца.“
„Сали, Джеси едва ли въобще някога е хленчила; и освен това е много добра с…“
„О, ти не забелязваш! — извика Сали Мъхаут и злобата в гласа й накара Джеси да се свие в стола си. — Кълна се в Бога, понякога се държиш така, сякаш ти е гадже, а не дъщеря!“
Този път дългата пауза направи баща й, а когато проговори, гласът му беше мек и студен.
„Това, което каза, е мръсно, непочтено и нечестно“ — изрече накрая той.
Джеси седеше на верандата, гледаше Вечерницата и чувствуваше как смайването й се задълбочава в нещо като ужас. Изведнъж й се прииска отново да свие пръсти и да улови звездата — този път с желанието да отмени всичко, най-вече молбата татко й да уреди нещата така, че тя да остане с него в Сънсет Трейлс на другия ден.
Последва звукът от стола на майка й, който се отместваше назад. „Извинявам се — каза Сали и макар гласът й все още да звучеше гневно, Джеси си помисли, че сега звучи и малко уплашено. — Задръж я утре, щом това искаш! Добре! Чудесно! С удоволствие!“
Последва звукът от токчетата й, които се отдалечиха с бързо чаткане, а след тях щракването на бащината й запалка „Зипо“, когато той също запали цигара.
На верандата Джеси усети как към очите й напират горещи сълзи — сълзи на срам, болка и облекчение, че кавгата е завършила, преди да успее да се влоши… защото не бяха ли забелязали двете с Мади, че споровете на родителите им напоследък ставаха все по-гръмогласни и по-разгорещени? Че взаимната им хладина след това все по-бавно се затопляше? Нали не беше възможно те да…
„Не — прекъсна се тя, преди да успее да завърши мисълта си. — Не, не е възможно. Въобще не е възможно, така че просто млъкни.“
Може би една смяна на декора щеше да доведе до смяна на мислите. Джеси стана, изприпка надолу но стълбите на верандата, после тръгна по пътеката към езерото. Седна и започна да хвърля камъчета във водата, а след половин час там я намери баща й.
— Затъмнителни сандвичи за двама утре на верандата — каза той и я целуна отстрани по врата. Брадичката му сега беше обръсната и гладка, но онези малки, сладки тръпки все пак плъзнаха отново по гърба й. — Всичко е уредено.
— Тя побесня ли?
— Нее — бодро каза баща й — Каза, че е съгласна и на двата варианта, защото си свършила всичката си къщна работа тази седмица и…
Тя бе забравила по-раншното си усещане, че баща й знае много повече за акустиката на връзката дневна-трапезария, отколкото някога бе давал да се разбере, и благородството на неговата лъжа я трогна толкова дълбоко, че бе готова да се разплаче. Обърна се към него, обви с ръце шията му и покри бузите и устните му с бурни малки целувчици. Първоначалната му реакция бе изненада. Ръцете му се дръпнаха назад и за миг обхванаха в шепи малките хълмчета на гърдите й. Онова тръпнещо усещане отново я полази, но този път беше доста по-силно — силно почти до болезненост, като някакъв шок, — а заедно с него като нещо загадъчно познато се яви онова повтарящо се чувство за необикновените противоречия на възрастните: един свят, в който, ако пожелаеш, можеш да си поръчаш шницел с къпини или яйца, пържени в лимонов сок… и в който някои хора всъщност правеха точно това. После ръцете му се плъзнаха и я обгърнаха цялата, прилепиха се безопасно към плешките й, притиснаха я топло до него и дори да бяха стояли където не трябва един миг по-дълго, отколкото трябва, тя не бе забелязала.