— Какво правиш? — изхихика тя. — Мислех, че за обяд ще ядем сандвичи, не стъклени филийки!
— Очила за затъмнение, а не филийки, Тиквичке — рече той. — Ако сложиш две-три от тези едно върху друго, можеш да наблюдаваш пълното затъмнение през цялото време, без да си повредиш очите. Чел съм, че човек трябва много да внимава — може да си изгори ретината и да разбере едва по-късно.
— Ай! — каза Джеси, като леко потръпна. Възможността да се изгориш, без дори да разбереш, й се видя невероятно възмутителна. — Колко ще продължи пълното затъмнение, татко?
— Не много. Около минута.
— Ами направи тогава още няколко такива стъклени очи-лалибали — не искам да си изгоря очите. Един Затъмнителен сандвич или два?
— Един ще стигне. Ако е голям.
— Добре.
Тя се извърна и понечи да тръгне.
— Тиквичке?
Тя отново го погледна — дребен стегнат мъж със ситни капчици пот, избили по челото му, мъж с рядката телесна окосменост на този, за когото по-късно щеше да се омъжи, но без дебелите очила и шкембето на Джералд — и за момент фактът, че този мъж й беше баща, изглеждаше най-маловажното нещо във връзка с него. Отново бе поразена от това колко е хубав и колко млад изглажда. Докато го наблюдаваше, една капка пот се търкулна бавно надолу по корема му, плъзна се малко на изток от пъпа и образува тъмно петънце върху ластичния колан на йейлските му шорти. Тя погледна отново лицето му и изведнъж с цялото си същество усети неговите очи върху себе си. Дори присвити срещу дима, каквито бяха в момента, тези очи бяха абсолютно разкошни — великолепната утринна сивота върху зимни води. Джеси откри, че трябва да преглътне, преди да отговори — гърлото й бе пресъхнало. Сигурно от лютивия дим на огъня. Или пък не.
— Да, татко?
Един дълъг миг той не каза нищо, само продължи да я гледа, докато потта се стичаше надолу по бузите и челото, по гърдите и корема му. Джеси изведнъж се уплаши, но после той отново се усмихна и нещата се върнаха по местата си.
— Днес си много хубава, Тиквичке. Всъщност, ако не звучи прекалено гадно, красива си.
— Благодаря — въобще не звучи гадно.
Неговата забележка й достави такова удоволствие (особено след гневните нападки на майка й от предишната вечер или може би точно заради тях), че в гърлото й се надигна буца и за миг й се доплака. Вместо това тя се усмихна и направи нещо като лек реверанс, после забърза към печеното месо с разтуптяно в барабанен ритъм сърце. Едно от нещата, които майка й бе казала, най-ужасното нещо, направи опит да изплува в съзнанието й
(понякога се държиш така сякаш ти е),
а Джеси го смаза със същата безпощадност, с която би смазала разлютена оса. Въпреки това се чувствуваше завладяна от онази откачена смесица от емоции, характерна за възрастните — сладолед и мас, пържено пиле, пълнено с бонбони, — и като че ли не можеше напълно да се отърве от нея. Нито пък беше сигурна, че иска. В съзнанието си тя продължаваше да вижда онази едничка капчица пот, която се спускаше лениво надолу по корема му и накрая потъваше в мекия памук на шортите му, оставяйки малко тъмно петънце. Сякаш именно този образ бе главният източник на нейния емоционален смут. Тя продължаваше да го вижда, да го вижда, да го вижда. Смахнато нещо.
Е, и какво? Просто денят беше смахнат, това е. Дори слънцето се канеше да направи нещо смахнато. Защо да не остави нещата така?
„Да — съгласи се гласът, който един ден щеше да се маскира като Рут Ниъри. — Защо не?“
Гарнирани с пържени гъби и сладък червен кромид, Затъмнителните сандвичи бяха просто великолепни.
— Наистина затъмняват последната питка на майка ти — каза баща й, а Джеси се закиска буйно. Ядоха отвън на верандата, пред убежището на Том Мъхаут, закрепили металните подноси на коленете си. Помежду им стоеше кръгла маса за открито, отрупана с подправки, картонени чинийки и принадлежности за наблюдаване на затъмнението. Тези принадлежности включваха полароидни слънчеви очила, две самоделни картонени рефлекторни кутии от типа, който останалите членове на семейството бяха взели за Маунт Вашингтон, парчета опушено стъкло и пакет салфетки от чекмеджето до кухненската печка. Том каза на дъщеря си, че парчетата стъкло вече не били горещи, но той много не знаел да борави с инструмента за рязане на стъкло и се опасявал, че ръбовете на някои парчета може да са назъбени или остри.