— Хич не ми се иска — каза й той — майка ти да се върне и да намери бележка, на която пише, че съм те завел в спешното отделение на болницата „Оксфорд Хил“, за да се опитат да пришият обратно няколко от пръстите ти.
— Мама не беше много очарована от идеята, нали? — попита Джеси.
Татко й леко я прегърна.
— Не беше — отвърна, — но аз бях. Аз бях достатъчно очарован от идеята и за двама ни. — И той й се усмихна толкова радостно, че тя просто трябваше да му отвърне с усмивка.
Когато началото на затъмнението наближи — то трябваше да започне точно в 16,29 часа, — най-напред използваха рефлекторните кутии. Слънцето, разположено в центъра на Джесината рефлекторна кутия, бе не по-голямо от капачка на бутилка, но светеше толкова безмилостно, че тя се протегна слепешката за чифт очила от масата и си ги сложи. Според нейния „Тимекс“ затъмнението трябваше вече да е започнало — той показваше 16,30.
— Часовникът ми май избързва — рече тя нервно. — Или е така, или сега по целия свят се разхождат астрономи с размазани яйца по физиономиите.
— Провери пак — каза усмихнат Том.
Тя погледна отново в рефлекторната кутия и видя, че блестящият кръг вече не е с идеална форма — дясната му страна бе засегната от тъмен сърп. По врата й полазиха тръпки. Том, който бе наблюдавал нея вместо образа в собствената си кутия, забеляза това.
— Тиквичке? Добре ли си?
— Да, но… малко е страшничко, нали?
— Да — отвърна баща й. Тя хвърли поглед към него и с дълбоко облекчение видя, че той говори сериозно. Изглеждаше почти толкова уплашен, колкото се чувствуваше тя, а това само засилваше момчешката му пленителност. Дори за миг не й хрумна мисълта, че двамата може да се страхуват от различни неща. — Искаш ли да седнеш в скута ми, Джес?
— Може ли?
— Разбира се. Тя се настани в скута му, все още със собствената си рефлекторна кутия в ръце. Завъртя се малко, за да се доближи удобно до него, защото харесваше миризмата на леко потната му, затоплена от слънцето кожа и слабия дъх от някакъв лосион за след бръснене — мислеше, че се казва „Секроя“. Лятната рокличка се вдигна нагоре по бедрата й (друго и не можеше да се очаква, каквато беше къса) и тя почти не забеляза как той сложи ръка върху единия й крак. В края на краищата това беше баща й — татко, — а не Дуем Корсън долу от кея или Ричи Ашлок — момчето, по което тя и приятелките й въздишаха и хихикаха в училище.
Минутите се нижеха бавно. От време на време тя мръдваше малко, като се мъчеше да се намести удобно — скутът му изглеждаше странно ъгловат този следобед, — а в един момент като че ли задряма за три-четири минути. Или може би повече, защото поривът на вятъра, който се втурна по верандата и я събуди, беше изненадващо студен за запотените й ръце, а в следобеда имаше някаква промяна: цветове, които изглеждаха ярки, преди тя да се облегне на рамото му й да затвори очи, сега бледнееха в пастелни тонове, а самата светлина бе някак отслабнала. Хрумна й, че денят прилича на изстискан през тензух. Взря се в рефлекторната си кутия и с изненада — всъщност почти с изумление — видя там само половината слънце. Погледна часовника си — беше пет и девет минути.
— Татко, ето! Слънцето изчезва!
— Да — съгласи се той. Гласът му бе някак странен — на повърхността стабилен и разумен, а отдолу някак помътнял. — Точно по график.
Тя забеляза малко смътно, че по време на дрямката й неговата ръката се е плъзнала по-нагоре — всъщност доста по-нагоре — върху крака й.
— Мога ли вече да гледам през опушеното стъкло, татко?
— Още не — отвърна той, а ръката му се плъзна още по-нагоре по бедрото й. Беше топла и потна, но не противна. Тя сложи собствената си ръка върху нея, обърна се към него и се ухили.
— Вълнуващо е, нали?
— Да — каза той със същия помътнял глас. — Да, Тиквичке. Всъщност много по-вълнуващо, отколкото си го представях.
Мина още време. В рефлекторната кутия луната продължаваше да гризе слънцето в 5,25, а после и в 5,30. Почти цялото й внимание сега беше съсредоточено върху смаляващия се образ на слънцето, но някаква бледа частичка от нея отново усети колко странно твърд беше скутът му този следобед. Нещо се притискаше в дупето й. Не й причиняваше болка, но беше натрапчиво. Джеси го усещаше като дръжка на някакъв инструмент — отвертка или може би чукчето на майка й.
Помести се отново, за да намери по-удобно място в скута му, а Том бързо пое шипяща струя въздух през долната си устна.
— Татко? Много ли ти тежа? Заболя ли те?