— Не. Добре си.
Тя погледна часовника си. 5, 37 — четири минути до пълното затъмнение, може би малко повече, ако стрелките избързваха.
— Мога ли вече да гледам през стъклото?
— Още не, Тиквичке, но много скоро.
Тя чуваше как Деби Рейнълдс пее по радиото: „Старият бухал… буха на гълъба… Тами… Тами… Тами е влюбена.“ Накрая това потъна в лепкав вихър от цигулки и бе заменено от дискожокера, който им каза, че в Скиорския град, САЩ (дискожокерите почти винаги наричаха Норт Конуей така), се стъмва, но откъм нюхампшърската страна на границата е твърде облачно, за да може да се наблюдава затъмнението. Водещият съобщи, че из землището на града ходят много разочаровани люде със слънчеви очила.
— Ние не сме разочаровани люде, нали, татко?
— Ни най-малко — съгласи се той и отново се помести под нея. — Ние май сме, кажи-речи, най-щастливите люде във вселената.
Джеси отново надникна в рефлекторната кутия, забравила всичко друго освен дребния образ, който сега можеше да наблюдава, без да свива предпазливо очи зад плътно оцветените полароидни очила. Тъмният сърп отдясно, който бе възвестил началото на затъмнението, сега представляваше горящ сърп слънчева светлина отляво. Светеше толкова ярко, че сякаш плуваше по повърхността на рефлекторната кутия.
— Гледай езерото, Джеси!
Тя погледна и очите й се разшириха зад очилата. Прехласната в съзерцанието на смаляващия се образ в рефлекторната кутия, бе пропуснала това, което ставаше навред около нея.
Пастелните багри вече бяха избледнели до тоновете на антични акварели. Подранил здрач, едновременно омайващ и ужасяващ за десетгодишното момиче, постепенно забулваше езерото Дарк Скор. Някъде в гората приглушено избуха стар бухал и Джеси усети внезапни силни тръпки да побиват цялото й тяло. По радиото свърши една реклама на „Аамко Транзмишън“ и Марвин Гей запя: „Оуу, слушайте всички, особено вие, момичета, как можеш да останеш сам у дома, когато няма я любимата жена?“
Бухалът отново избуха в гората на север. Страховит звук, изведнъж осъзна Джеси — много страховит звук. Отново потръпна и този път Том я обгърна с ръка. Джеси се облегна благодарно назад върху гърдите му.
— Страшничко е, татко.
— Няма да продължи дълго, скъпа, и може би никога няма да видиш друго. Опитай се да не се боиш толкова, че да не му се насладиш.
Тя погледна в рефлекторната си кутия. Там нямаше нищо. „Твърде много обичам, ми казват…“
— Тате? Татко? Няма го. Може ли…
— Да. Сега може. Но когато кажа стига, значи стига. Без да спориш, нали разбираш?
Тя разбираше добре. Идеята за изгарянето на ретината — изгаряне, което явно дори не усещаш, докато не стане твърде късно, за да се направи нещо — звучеше за Джеси много по-страшно от бухала в гората. Но нямаше как да не надникне поне за миг — сега, когато то беше наистина тук, когато наистина се случваше. Нямаше как.
„Но аз вярвам — пееше Марвин Гей с екзалтацията на новопокръстен, — да, аз вярвам, че така… трябва да се обича жена…“
Том Мъхаут й даде една от кухненските ръкавици, после три опушени стъкла едно върху друго. Дишаше учестено и на Джеси изведнъж й дожаля за татко й. Затъмнението сигурно бе изплашило и него, но, разбира се, той беше голям и не трябваше да се издава. В много отношения възрастните бяха тъжни същества. Тя си помисли да го успокои, после реши, че от това той може да се почувствува още по-зле. Да се почувствува глупав. Джеси можеше да го разбере. Повече от всичко на света тя мразеше да се чувствува глупава. Вместо това взе опушените парчета стъкло пред себе си, после бавно вдигна глава от рефлекторната кутия, за да погледне през тях.
„Хайде мацки, признайте сега — пееше Марвин, — че не бива да става така! Дайте да ви чуя добре! Да чуя, запейте ЙЕ-ЙЕ!“
Това, което Джеси видя, когато погледна през импровизираното приспособление…
17
В този момент онази Джеси, която бе прикована с белезници към леглото във вилата на северния бряг на езерото Кашуакамак, онази Джеси, която не беше на десет, а на тридесет и девет години, и освен това вдовица от почти дванадесет часа, внезапно осъзна две неща: едното — че спи, а второто — че не толкова сънува деня на затъмнението, колкото отново го преживява. Известно време бе смятала това за сън, само сън, като този за рождения ден на Уил, където повечето от гостите бяха мъртъвци или хора, които на практика не бе срещала от години. Сегашният филм на съзнанието й, подобно на по-раншния, бе едновременно сюрреалистичен и осезаем, но на този критерий не можеше да се разчита, защото самият ден бе притежавал в себе си нещо сюрреалистично и подобно на сън. Първо затъмнението, а после баща й…