„Стига толкова — реши Джеси. — Стига толкова, край.“ Тя направи конвулсивно усилие да се измъкне от съня или спомена, или каквото там беше. Умственият напън се преобразува в разтърсване на цялото й тяло, тя се сгърчи жестоко и веригите глухо издрънчаха. Почти успя — за миг едва не изплува. И можеше да успее, щеше да успее, ако в последния момент не бе променила решението си. Това, което я спря, беше един неопределим, но завладяващ ужас от някакъв силует — чакащ силует, в сравнение с който случилото се в този ден на верандата можеше да изглежда незначително… ако трябваше да срещне силуета.
„Но може би не съм длъжна. Още не съм.“ И може би поривът да се скрие в съня не беше всичко — може би имаше и още нещо. Някаква част от нея, която възнамеряваше веднъж завинаги да извади всичко това наяве, независимо на каква цена.
Джеси отново потъна надолу във възглавницата със затворени очи, с вдигнати нагоре, жертвено разпънати ръце, с бледо и стегнато от напрежение лице.
— Особено вие, момичета — прошепна тя в тъмното. — Особено вие, момичета.
И отново потъна във възглавницата, а денят на затъмнението повторно я призова.
18
Това, което Джеси видя през слънчевите си очила и импровизирания филтър, беше толкова странно и толкова страховито, че отначало умът й отказа да го възприеме. Сякаш там, върху следобедното небе, висеше някаква огромна и кръгла изкуствена бенка, като тази в ъгълчето на устата на Ан Франсис.
„Ако насън съм проговорил… щото от седмица не съм я виждал…“
Точно в този момент тя за първи път усети ръката на баща си върху издатинката на дясната си гърда. За миг я стисна нежно, премина към лявата, после се върна отново на дясната, сякаш сравняваше големината им. Сега дишаше много учестено, дъхът му в ухото й приличаше на парна машина и тя отново усети онова твърдо нещо, което притискаше дупето й. „Ще ми бъде ли някой свидетел? — викаше Марвин Гей, този търговец на души. — Свидетел, свидетел?“
— Татко? Добре ли си?
Тя отново почувствува нежно жегване в гърдите — удоволствие и болка, печена пуйка със захарна глазура и шоколадов сос, — но този път изпита и силна тревога, и някакво стреснато объркване.
— Да — каза той, но гласът му прозвуча почти като глас на непознат. — Да, добре съм, но не се оглеждай настрани. — Той се помести. Ръката, която преди това беше върху гърдите й, отиде някъде другаде; другата върху бедрото й се придвижи по-нагоре, като избутваше ръба на рокличката пред себе си.
— Татко, какво правиш?
Не попита точно със страх — по-скоро с любопитство, но все пак във въпроса имаше и някаква уплашена нотка, нещо като тънка червена нишка. Една пещ от странна светлина блестеше яростно над главата й, обрамчила тъмния кръг, който висеше в мастиленото небе.
— Обичаш ли ме, Тиквичке?
— Да, разбира се…
— Тогава не се тревожи за нищо. Нищо лошо няма да ти направя. Искам да бъда мил с теб. Просто гледай затъмнението и ми позволи да бъда мил с теб.
— Не съм сигурна, че искам, татко. — Чувството на объркване се задълбочаваше, червената нишка се уплътняваше. — Страх ме е да не си изгоря очите. Да не си изгоря очилали-балите.
„Но аз вярвам — пееше Марвин, — че жената е първият приятел на мъжа… и ще бъда до нея… докато умра.“
— Не се тревожи. — Сега той се задъхваше. — Имаш още двайсет секунди. Най-малко. Така че не се тревожи. И не се оглеждай.
Тя чу шляпване на ластик, но беше неговият, не нейният. Нейните гащички си стояха на мястото, макар тя да осъзна, че ако погледне надолу, ще ги види — толкова нагоре бе избутал той рокличката й.
— Обичаш ли ме? — попита я той отново и макар да бе обзета от ужасното усещане, че правилният отговор на този въпрос се е превърнал в погрешен, тя бе само на десет години и това все още бе единственият отговор, който можеше да даде. Каза му, че го обича.
„Свидетел, свидетел“ — умоляваше Марвин Гей и вече заглъхваше.
Баща й се помести и притисна твърдото нещо по-силно към дупето й. Изведнъж Джеси осъзна какво беше то — не дръжка на отвертка, нито чукчето от кутията за инструменти в мазето, със сигурност не — и към тревогата, която чувствуваше, внезапно се присъедини мигновено злобно доволство, което имаше връзка повече с майка й, отколкото с баща й.
„Така ти се пада, щом не си на моя страна — помисли си тя, загледана в тъмния кръг на небето през пластовете опушено стъкло. После прибави: — Май така ни се пада и на двете. Зрението й изведнъж се замъгли и задоволството изчезна. Остана само растящото усещане за тревога. — О, Боже! — извика наум. — Ретината ми… сигурно ретината ми започва да изгаря.“