Ръката върху бедрото сега се придвижи между краката й, плъзна се, докато чаталът я спря, и се притисна плътно към това място. „Той не трябва да прави така — помисли си тя. — Това място не е за ръката му. Освен ако…“
„Той те боцка в дупето на шега“ — проговори ненадейно един вътрешен глас.
След години този глас, който тя в крайна сметка нарече Благоверната съпруга, често я изпълваше с раздразнение. Понякога той бе гласът на предпазливостта, често гласът на обвинението и почти винаги гласът на отричането. Неприятни неща, унизителни неща, болезнени неща… всички те накрая ще изчезнат, ако ги отречеш достатъчно въодушевено — това бе виждането на Благоверната. Нейният глас имаше склонността упорито да твърди, че дори най-очевидните неправди са всъщност правди, че са части от един благороден план, който е прекалено всеобхватен и сложен, за да бъде разбран от простосмъртните. Щяха да дойдат времена (главно в дванадесетата и тринадесетата й година, когато наричаше този глас госпожица Петри, по името на учителката си от втори клас), когато тя действително щеше да вдига ръце към ушите си в усилието да изпъди този кудкудякащ глас на разума — напразно, разбира се, тъй като той идваше от онази страна на ушите й, до която тя не можеше да достигне, но в този момент на надигащо се изумление, когато затъмнението помрачаваше небесата над западен Мейн и отразени звезди горяха в дълбините на езерото Дарк Скор, момента, в който Джеси осъзна (горе-долу) какво търси тази ръка между краката й, тя чу само доброжелателство и практичност, така че се вкопчи в казаното с паническо облекчение.
„Това е просто едно боцване, нищо повече, Джеси.“ „Сигурна ли си?“ — извика тя.
„Да — отвърна твърдо гласът. С течение на годините Джеси щеше да открие, че този глас почти винаги бе сигурен, независимо дали бе прав, или не. — Той си прави шега, това е всичко. Не знае, че те плаши, така че не си отваряй устата да разваляш прекрасния следобед. Не е голяма работа.“
„Не вярвай, маце! — отвърна другият, трудният глас. — Понякога той се държи така, сякаш си проклетото му гадже, а не неговата дъщеря, и ето какво прави сега! Той не си играе на боцкане, Джеси! Той те чука!“
Тя бе почти уверена, че това е лъжа, почти сигурна беше, че тази странна и забранена дума от училищния двор се отнася до действие, което не може да се извърши само с ръка, но съмненията останаха. С внезапен ужас си спомни как Карън Окуа й бе казала никога да не позволява някое момче да си пъхне езика в устата й, защото от това в гърлото й можело да порасне бебе. Според Карън понякога ставало по този начин, но жената, която трябвало да повърне, за да се освободи от бебето, почти винаги умирала, а същото ставало обикновено и с бебето. „Никога няма да разреша някое момче да ме целува по френския начин — казваше Карън. — Ако наистина го обичам, мога да му позволя да ме опипва, но не искам никакво бебе в гърлото. Как ще ЯМ в такъв случай?“
Още тогава Джеси бе видяла в това понятие за бременността такава налудничавост, че почти го бе сметнала за очарователно — и кой друг можеше да излезе с подобна идея, ако не Карън Окуа, която се чудеше дали когато затвориш хладилника, лампичката вътре продължава да свети? Сега обаче идеята заблещука със своята собствена чудата логика. Представи си — само си представи — че е истина? Ако можеш да забременееш от един момчешки език, ако това може да стане, тогава…
А и това твърдо нещо, дето натиска дупето й. Това нещо не беше дръжка на отвертка, нито чукчето на майка й.
Джеси се опита да събере краката си — движение, което бе двузначно за нея, но явно не и за него. Той изпъшка — болезнен, плашещ звук — и притисна пръстите си по-силно към чувствителното хълмче точно под чатала на гащичките й. Малко я заболя. Тя се прилепи сковано към него и изстена.
Много по-късно й дойде наум, че вероятно баща й погрешно бе изтълкувал този звук като израз на страст, но това като че ли не беше от значение. Независимо от тълкуванието му, звукът възвести кулминацията на тази странна преживелица. Изведнъж той се огъна под нея и плавно я издигна нагоре. Движението беше едновременно ужасяващо и странно приятно… че той е толкова силен, че тя е толкова развълнувана. За миг почти разбра същността на онези неща, които действуваха тук — опасни и все пак повелителни; разбра също, че контролът върху тях може би е по силите й — ако искаше да ги контролира, разбира се.
„Не искам — помисли си тя. — Не искам да правя нищо с това. Каквото и да е, то е противно, ужасно и страшно.“
После твърдото нещо се притисна в дупето й, това нещо, което не беше дръжка на отвертка или чукчето на майка й, сега се свиваше конвулсивно, а в същото време някаква течност се разливаше там и мокреше гащичките й с горещо петно.