„Това е пот — тутакси рече гласът, който един ден щеше да принадлежи на Благоверната съпруга. — Пот е. Като усети, че се боиш от него, че се боиш да седиш в скута му, той се изнерви. Трябва да съжаляваш.“
„Майко мила, пот! — отвърна другият глас, който един ден щеше да принадлежи на Рут Ниъри. Той говореше тихо, настойчиво, страховито. — Ти знаеш какво е това, Джеси — същото, за което чу да си говорят Мади и другите момичета, които бяха останали онази нощ у вас, след като решиха, че най-сетне си заспала. Синди Лесърд го нарече сперма. Тя каза, че е бяло и изскача от онова на момчетата като паста за зъби. Бебетата се правят от това нещо, а не от френските целувки.“
За момент тя запази равновесие там горе, върху скованата височина на скута му. Объркана, уплашена и някак развълнувана слушаше как той дрезгаво дърпа глътка след глътка от влажния въздух. После хълбоците и бедрата му бавно се отпуснаха и той я върна обратно долу.
— Стига си го гледала, Тиквичке — каза той и макар все още задъхан, гласът му отново бе почти нормален. Онова страшно вълнение бе изчезнало от него и в нейното усещане вече нямаше двойственост: то представляваше просто едно дълбоко облекчение. Каквото и да се бе случило — ако въобще имаше такова нещо, — то беше свършило.
— Татко…
— Не, недей да спориш. Времето ти свърши.
Той нежно пое купчинката опушени стъкла от ръката й. В същия момент я целуна по врата, още по-нежно. През това време Джеси гледаше втренчено в причудливия мрак, който забулваше езерото. Смътно съзнаваше, че бухалът все още се обажда, а измамените щурци са започнали вечернята си два или три часа по-рано. Остатък от образа в стъклата плуваше пред очите й като кръгла черна татуировка, обградена с назъбен ореол от зелен огън. Тя си помисли: „Ако съм гледала прекалено дълго, ако съм изгорила ретината си, сигурно ще трябва да виждам това през целия си живот, също като оная светлина, дето остава в очите след като някой ни снима със светкавица.“
— Защо не влезеш да си обуеш джинсите, Тиквичке? В крайна сметка рокличката май не беше чак толкова добра идея.
Равният му безизразен глас сякаш внушаваше, че идеята да облече лятната рокличка е била изцяло нейна („Дори да не е била, ти трябваше да помислиш по-добре“ — каза тутакси госпожица Петри), и внезапно през ума й мина друга мисъл: „Ами ако той реши да разкаже на мама за случилото се?“ Възможността беше толкова ужасяваща, че Джеси избухна в сълзи.
— Съжалявам, татко — плачеше тя, обвила ръце около него и притиснала лице в ямката на шията му, усещайки слабия и призрачен аромат на неговия лосион или дезодорант, или каквото там беше. — Ако съм направила нещо лошо, съжалявам, много, много, много съжалявам.
— Господи, не — каза той, но все още с онзи равен, замислен глас, сякаш се опитваше да реши дали трябва да каже на Сали какво е направила Джеси, или това може някак да се потули. — Нищо лошо не си направила, Тиквичке.
— Обичаш ли ме още? — настоя тя. Хрумна й, че да пита подобно нещо е лудост, лудост е да рискува с въпрос, чийто отговор би могъл да я съсипе, но трябваше да го зададе. Трябваше.
— Разбира се — отвърна незабавно той. Докато го казваше, гласът му се пооживи, което бе достатъчно, за да разбере Джеси, че той казва истината (а какво облекчение бе това, Господи), но тя все още подозираше, че нещата са се променили, и то заради нещо, което почти не разбираше. Знаеше, че
(бодването то беше бодване на шега просто едно бодване в дупето)
има нещо общо със секса, но нямаше представа колко общо, нито пък колко може да е сериозно то. Сигурно не беше това, което приятелките на Мади онази нощ бяха нарекли „да стигнеш докрай“ (освен странно осведомената Синди Лесърд; тя го бе нарекла „гмуркане в дълбокото с дългия бял прът“ — термин, който звучеше на Джеси едновременно ужасно и забавно), но фактът, че той не си бе сложил неговото нещо в нейното нещо все още може би не означаваше, че тя със сигурност не е „глътнала топката“, както се изразяваха някои от момичетата даже в нейното училище. В ума й отново изникна онова, което й бе казала миналата година Карън Окуа на връщане от училище. Джеси се опита да го отпъди — то почти със сигурност не беше вярно, а дори да беше, той не си бе пъхнал езика в устата й.
В съзнанието си тя чуваше майчиния си глас, силен и гневен: „Нали така беше думата — смазката е все за скърцащото колело?“
Тя усети горещото мокро петно на дупето си. То все още растеше. Да, помисли си тя. Май че е така. Май скърцащото колело наистина получаваше доста смазка.