— Татко…
Той вдигна ръка — жест, който често правеше на вечеря, когато майка й или Мади (обикновено майка й) започваха да се горещят за нещо. Джеси не можеше да си спомни татко й някога да е правил този жест към нея, което засили чувството й, че нещата са тръгнали в много лоша посока и че вероятно ще станат основни, необратими промени в резултат на някаква ужасна грешка (сигурно съгласието й да облече роклята с презрамките), която тя е направила. Тази мисъл й причини такава дълбока скръб, че тя сякаш усети вътре в себе си някакви безмилостни пръсти, които чоплеха и тръскаха червата й.
С ъгълчето на окото си забеляза, че шортите на баща й са извъртени. Нещо стърчеше от тях, нещо розово, което никак, ама никак не беше дръжка на отвертка.
Преди да успее да извърне очи, Том Мъхаут улови посоката на погледа й и бързо намести шортите си, с което накара розовото нещо да изчезне. Лицето му се сгърчи в мигновена гримаса на отвращение и Джеси отново се сви вътрешно. Беше я хванал да гледа и бе взел случайния й поглед за неприлично любопитство.
— Това, което се случи току-що… — започна той, после прочисти гърлото си. — Трябва да поговорим за това, което се случи, Тиквичке, но не веднага. Тичай вътре да се преоблечеш, може да вземеш и един душ междувременно. Побързай, за да не изпуснеш края на затъмнението.
Тя бе изгубила всякакъв интерес към затъмнението, макар че за нищо на света не би му казала. Вместо това кимна и се обърна.
— Татко, добре ли съм?
Видът му беше изненадан, неуверен, свит — съчетание, което засили усещането й за сърдитите ръце, мачкащи червата й… Изведнъж Джеси разбра, че той се чувствува също толкова зле. Може би по-зле. И в едно мигновено ирояснение, незасегнато от никой глас, освен от нейния собствен, тя си помисли: „Така и трябва! Господи, та ти започна пръв!“
— Да — каза той… но тонът му не я убеди напълно. — Тип-топ си, Джес. Сега иди вътре и се оправи.
— Добре.
Тя опита да се усмихне — опита с всички сили — и всъщност успя малко. За миг баща й сякаш се стресна, после също се усмихна. Това някак я успокои и ръцете, които я мачкаха отвътре, временно охлабиха хватката си. Но докато стигне до голямата горна спалня, която деляха с Мади, чувствата бяха започнали да се връщат. Засега най-лошото беше страхът, че той ще се почувствува длъжен да разкаже на майка й за случилото се. И какво щеше да си помисли майка й?
„И това е нашата Джеси, не съм ли права? Скърцащото колело.“
Спалнята беше разделена в стил „момичета на вила“, с въже за простор, опънато но средата. С Мади бяха закачили на въжето няколко стари чаршафа, които после нашариха ярко с цветните бои на Уил. Оцветяването на чаршафите и разделянето на стаята тогава й се бе сторило много забавно, но сега го намираше за глупаво и инфантилно, а начинът, по който сянката й танцуваше в центъра на чаршафа, бе направо страшен; наподобяваше силует на чудовище. Дори благоуханният мирис на борова смола, който обикновено й харесваше, сега имаше тежък и натрапчив дъх — като освежител за въздух, разлят обилно, за да задуши някаква неприятна воня.
„Това е нашата Джеси, все някак недоволна от положението, ако не успее тя да го доизпипа, все не й харесва, когато друг е съставил плановете, все не може да остави нещата на мира.“
Тя изтича в банята с желанието да надбяга този глас, но с право се досещаше, че няма да успее. Запали лампата и изхлузи с рязко и единствено движение рокличката през главата си. Хвърли я в коша за пране, доволна да се отърве от нея. Погледна се в огледалото с ококорени очи и видя момичешко лице, увенчано от моминска прическа… която сега изпадаше от фибите в кичурите, къдрите и буклите. Тялото също бе момичешко — с плоски гърди и тесен ханш, — но нямаше да е такова още дълго. То вече се променяше и направи на баща й нещо, което не му беше работа да прави.
„Не искам никога да имам гърди и заоблени хълбоци — помисли си мрачно тя. — Ако те причиняват подобни неща, кой би искал?“
Тази мисъл я накара отново да усети онова мокро петно отзад на гащичките си. Изхлузи ги — памучни гащички от „Сиърс“, някога зелени, а сега избелели почти до сиво — и ги вдигна любопитно, пъхнала ръце в ластика им. На гърба им наистина имаше нещо и то не бе пот. Не приличаше и на никоя от пастите за зъби, които познаваше. Приличаше на перлено-сив препарат за миене на съдове. Джеси наведе глава и внимателно помириса. Усети слаб дъх, който свърза с миризмата на езерото след дълъг период на жега и безветрие, както и с постоянния дъх на питейната им вода. Веднъж занесе на баща си чаша вода, която й миришеше особено силно, за да го попита дали и той усеща мириса. „Не — отвърна той бодро и поклати глава, — но това не означава, че не мирише Означава просто, че аз пуша адски много. Според мен това е миризмата на долните водни пластове, Тиквичке. Минерални частички, това е. Малко е миризливо и означава, че майка ти ще трябва да дава луди пари за омекотител на тъкани, но няма да ти навреди. Заклевам се.“