„Тя идва от кладенеца — продължи гласът. — Миризмата на водата.“
„Да, да — помисли си Джеси, като грабна дрехите и забърза обратно към банята. — Миризмата на водата, много добре, имаш поетически заложби, а не го знаеш.“
„Тя го бутна в кладенеца“ — каза гласът и това най-сетне стигна до нея. Джеси се закова на прага на банята и очите й започнаха да се разширяват. Изведнъж се уплаши по някакъв нов и убийствен начин. Сега, когато наистина слушаше, тя осъзна, че този глас не прилича на никой от другите; този беше като глас, който можеш да чуеш по радиото късно нощем, когато условията са най-подходящи — глас, който може да идва от много, много далеч.
„Не чак толкова отдалеч, Джеси, тя също е в зоната на затъмнението.“
За миг горният коридор в къщата на езерото Дарк Скор сякаш изчезна. На негово място се появиха гъсти къпинови храсти, които не хвърляха сянка под мрака на небето, потънало в затъмнение. Появи се и един ясен мирис на морска сол. Джеси видя костелива жена по пеньоар, с прошарена, вдигната на кок коса. Беше коленичила до натрошен дъсчен капак. До нея лежеше купчинка бял плат. Джеси бе съвсем сигурна, че това е комбинезонът на костеливата жена.
— Коя си ти? — попита Джеси жената, но нея вече я нямаше… ако въобще бе идвала, разбира се.
Всъщност Джеси погледна назад през рамо, за да види дали призрачната костелива жена не е отишла зад нея. Но коридорът бе пуст, тя бе сама.
Погледна ръцете си и видя, че са настръхнали.
„Ти губиш разсъдък — проплака гласът, който един ден щеше да принадлежи на Благоверната. — О, Джеси, ти се държа лошо, ти се държа много лошо и сега ще трябва да платиш за това, като изгубиш разсъдъка си.“
— Няма — каза тя. Погледна бледото си напрегнато лице в огледалото на банята. — Няма!
Постоя един миг в нещо като ужасено изчакване, за да види дали няма да се върне някой от гласовете — или пък образът на жената, коленичила пред натрошените дъски до смачкания комбинезон, — но нито чу, нито видя нещо. Този страшен друг, който й бе казал, че някаква си тя е бутнала някакъв си той в някакъв си кладенец, очевидно си бе отишъл.
„Стегни се, маце — посъветва я гласът, който един ден щеше да бъде Рут Ниъри, и Джеси ясно разбра, че този глас не вярва много-много на случката, поради което е решил, че ще е най-добре Джеси отново да се раздвижи, при това веднага. — Ти си представи жена и комбинезон, защото все бельо ти се върти в главата този следобед, това е. Ако бях на твое място, щях да забравя всичко това.“
Страхотен съвет. Джеси бързо намокри шортите и фланелката си под чешмата, после ги изстиска и влезе под душа. Насапуниса се, изплакна се, изсуши се, изтича обратно в спалнята. При друг случай не би си правила труда да облича хавлията за бързото притичване през коридора, но този път го направи, придържайки дрехата затворена, вместо да се бави с връзването на колана.
Спря отново в спалнята, като хапеше устна и се молеше на Бога странният друг глас да не се връща отново, молеше се да не преживее друга такава халюцинация или илюзия, или каквото там беше. Нищо не се върна. Тя пусна хавлията на леглото, притича до шкафа, навлече нови гащи и шорти.
„Тя усеща същата тази миризма — помисли си Джеси. — Която и да е, тя усеща същата миризма от кладенеца, в който бутна мъжа. И това се случва сега, по време на затъмнението. Сигурна съм, че…“
Тя се обърна с чиста блуза в ръка и застина на място. Баща й стоеше на прага и я наблюдаваше.
19
Джеси се събуди в меката млечна светлина на утрото, все още завладяна от смущаващия и злокобен спомен за жената — жената със сивеещата коса, опъната назад в онзи стегнат селски кок, жената, която бе коленичила в къпинака до смачкания комбинезон, жената, която гледаше надолу през строшените дъски и усещаше онзи ужасен блудкав мирис. Не се бе сещала за тази жена от години — и сега, веднага след съня за шестдесет и трета, който не бе сън, а спомен, тя имаше чувството, че в този ден е получила някакво свръхестествено прозрение, породено вероятно от стреса, а после изчезнало пак заради стреса.
Но това нямаше значение — нямаше значение това, което се бе случило с баща й вън на верандата, нито това, което се случи после, когато се обърна и го видя да стои на прага. Всичко това се бе случило много отдавна, а що се отнася до другото, което се случваше в момента…
„Намирам се в беда. Май че се намирам в много сериозна беда.“
Тя се облегна върху възглавниците и вдигна поглед към провесените си ръце. Почувствува се замаяна и безпомощна като отровено насекомо в паяжина, искаше единствено отново да заспи — този път без да сънува, ако е възможно, — а мъртвите ръце и пресъхналото й гърло да са в друга вселена.