Капчица жилеща пот се търкулна в лявото й око. Тя я тръсна с нетърпеливо отмятане на главата и продължи да рита. Тръпките все повече се усилваха, стрелкаха се нагоре и надолу от лактите й. Бе прекарала пет-шест минути в това отпуснато положение (изглеждаше като дългунест тийнейджър, свлечен на седалката в киносалона), когато я халоса първият спазъм. Усети го като удар с тъпата страна на сатър. Джеси отметна глава назад, косата й пръсна ситен дъждец от пот, тя изпищя. Докато си поемаше дъх, за да извика отново, спазъмът се повтори. Този път бе много по-страшен. Сякаш някой бе хванал рамото й в примка със стъклено покритие, а после бе дръпнал здраво. Тя нададе вой, а ръцете й се сгърчиха в юмруци с такава внезапна ярост, че два от ноктите й се откъртиха от живеца и той закърви. Макар да стискаше силно очите си, потънали в кафяви кухини от подпухнала плът, сълзите избиха и потекоха по бузите, смесиха се със струйките пот от слепоочията й.
„Продължавай да риташ, маце — не спирай сега.“
— Не ме наричай маце! — изкрещя Джеси. Бездомният пес се бе промъкнал до задната веранда малко преди зазоряване и при крясъка й главата му рязко подскочи. Върху физиономията му се изписа почти комично изражение на изненада.
— Не ме наричай така, кучко такава! Кучко омразна така…
Още един спазъм, този път остър и внезапен като мълниеносен инфаркт, прониза левия й трицеис чак до подмишницата и думите й се разляха в продължителен, треперлив агонизиращ писък. И все пак тя продължи да рита.
Някак си продължи да рита.
20
Когато най-страшните спазми отминаха — поне се надяваше, че са отминали, — тя направи малка почивка, като се облегна назад върху напречните махагонови дъски, които оформяха таблата на леглото. Очите й бяха затворени, а дишането й постепенно се забавяше — най-напред стигна до галоп, после до тръс и накрая до обичайния си ход. Независимо от жаждата тя се чувствуваше учудващо добре. Предполагаше, че част от причината бе заложена в онзи стар виц, който завършва с изречението: „Толкова е приятно, когато не ги улуча.“ Но тя беше атлетично момиче и атлетична жена допреди пет години (е, добре, май по-скоро десет) и все още можеше да разпознае прилива на ендорфини, когато получаваше такъв. Абсурдно при тези обстоятелства, но и много приятно.
„Може би не е толкова абсурдно, Джес. Може би е полезно. Тези ендорфини проясняват ума, което е една от причините хората да работят по-добре, след като са направили малко гимнастика.“
Умът й наистина бе прояснен. Най-ужасната част от паниката й бе отлетяла като индустриален смог пред силен вятър и тя се чувствуваше повече от мислеща; чувствуваше се отново напълно в ред. Никога не би повярвала, че подобно нещо е възможно, и това доказателство за неуморимата приспособимост на ума и почти първобитната му решимост за оцеляване й се стори малко зловещо. „И всичко това става без дори да съм изпила сутрешното си кафе“ — помисли си тя.
Представата за кафето — черно и в любимата й чаша със сините цветя около средата — я накара да оближе устни. Накара я също да си спомни за телевизионната програма „Днес“. Ако вътрешният й часовник бе верен, „Днес“ трябваше да започва горе-долу сега. Мъже и жени из цяла Америка — повечето от тях без белезници — седяха край кухненски маси, пиеха сок и кафе и ядяха кифлички с бъркани яйца (или може би някоя от онези зърнени каши, които са предназначени едновременно да успокояват сърцето ти и да възбуждат стомаха ти), гледайки как Брайънт Гъмбъл и Кейти Корик майтапят Джо Гараджиола. Малко по-късно щяха да видят как Уилард Скот пожелава на двойка столетници приятен ден. Щеше да има гости — един, който говори за нещо, наричано „най-добър интерес“, втори, който показва на зрителите как могат да отучат кутретата си от навика да дъвчат чехлите им, и трети, който вмъква между другото най-новия си филм — но никой от тях нямаше да разбере, че в западен Мейн става злополука, че една от техните що-годе лоялни зрителки тази сутрин не може да включи телевизора, защото е прикована към едно легло на няма и десет метра от своя гол, наръфан от куче и наплют от мухи съпруг.
Тя извърна глава надясно и погледна нагоре към чашата, която Джералд небрежно бе оставил върху рафта малко преди веселбата да отпочне. Преди пет години, замисли се тя, тази чаша вероятно нямаше да бъде тук, но откакто Джералд бе увеличил вечерната си консумация на скоч, същото бе станало и с дневното му поемане на всякакви други течности — предимно вода, но също и тонове диетична сода и чай с лед. Поне в Джералдовия случай фразата „проблеми с пиенето“ не изглеждаше евфемизъм, а буквална истина.