„Е — помисли си печално тя, — дори наистина да имаше проблеми с пиенето, те със сигурност вече са решени, нали?“
Чашата стоеше точно където я бе оставила, разбира се; ако посетителят й от предишната нощ не беше сън („Не ставай глупава, разбира се, че беше сън“ — рече нервно Благоверната), сигурно не е бил жаден.
„Ще взема тази чаша — помисли си Джеси. — Освен това ще бъда изключително внимателна, защото могат да ме сполетят нови мускулни спазми. Въпроси има ли?“
Нямаше, и този път взимането на чашата се оказа фасулска работа, защото можеше да я достигне много по-лесно — нямаше нужда от акцията по повдигането. Когато вдигна саморъчно направената си сламка, откри допълнителна награда. С изсъхването си картата се бе заоблила по гънките, които тя бе направила. Тази сложна геометрична конструкция изглеждаше като свободно произведение на оригами и действуваше много по-успешно от предишната вечер. Достигането до последната вода бе дори по-лесно от взимането на чашата и докато Джеси слушаше пукането от дъното при опитите на странната сламка да изсмуче последните няколко капки, хрумна й, че щеше да загуби много по-малко вода върху покривката, ако бе знаела, че може да „излекува“ сламката. Сега обаче бе твърде късно и нямаше смисъл да се ядосва при свършен факт.
Няколкото глътки не постигнаха почти нищо, а само раздразниха жаждата й, но трябваше да го преживее. Върна чашата обратно върху рафта, после се разсмя на себе си. Навикът си е жилава гадинка. Дори при такива изкривени обстоятелства като тези той си остава жилава гадинка. Беше рискувала отново да се схване цялата, за да върне празната чаша на рафта, вместо просто да я метне през леглото и да я разбие в пода. И защо? Защото „Редът преди всичко“, затова. Това бе едно от нещата, на които Сали Мъхаут бе научила своето маце, своето скърцащо колелце, което така и не получи достатъчно смазка и което все не можеше да остави нещата на мира — нейното малко маце, което беше готово да стигне до всякакви крайности, включително прелъстяването на собствения си баща, за да се увери, че нещата ще продължават да вървят така, както иска.
В спомена си Джеси видя онази Сали Мъхаут, която толкова често бе наблюдавала някога: поруменяла от яд, със стиснати устни и свити юмруци, забити в хълбоците.
— И ти щеше да го повярваш — меко изрече Джеси. — Нали, кучко такава?
„Не е честно — неспокойно отвърна част от ума й. — Не е честно, Джеси!“
Само че беше честно и тя го знаеше. Сали далеч не беше идеалната майка, особено през годините, в които бракът й с Том Мъхаут креташе като стара кола с мръсен двигател. Поведението й през тези години често бе параноидно, а понякога ирационално. По някакви причини на Уил му бяха спестени нейните тиради и подозрения, но понякога тя плашеше ужасно и двете си дъщери.
Сега тъмната страна бе изчезнала. Писмата, които Джеси получаваше от Аризона, представляваха баналните, скучни бележки на старица, която живее за играта на бинго в четвъртък вечер и вижда годините, в които е отглеждала децата си, като спокойно и щастливо време. Тя явно не си спомняше как бе крещяла с цяло гърло на Мади, че ще я убие, ако още един път забрави да завие в тоалетна хартия използуваните си превръзки, преди да ги хвърли в боклука, нито пък помнеше онази неделна сутрин, когато — без никаква понятна за Джеси причина — нахълта в нейната стая, замери я с чифт високи обувки и излетя обратно навън.
Понякога, когато получаваше бележките и картичките от майка си: „Тук всичко е наред, скъпа, имам писмо от Мади, тя пише толкова редовно, откакто се оправих, апетитът ми се подобри“, Джеси изпитваше желание да грабне телефона, да завърти на майка си и да кресне: „Всичко ли забрави, мамо? Забрави ли деня, в който ме замери с обувките и счупи любимата ми ваза, а аз плаках, защото мислех, че сигурно знаеш, че накрая той се е предал и ти е казал, макар вече да бяха минали три години от деня на затъмнението? Забрави ли колко често ни плашеше с крясъците и сълзите си?“
„Това е нечестно, Джеси, нечестно и нелоялно.“
Може да бе нечестно, но това не го правеше невярно.
Ако бе разбрала за случилото се в този ден…
Образът на жената с тумруците отново споходи Джеси, но мина и замина толкова бързо, че тя почти не го разпозна. Приличаше на реклама на подсъзнанието: окованите ръце, косата, спусната над лицето като було на каеща се, малката купчина презрително сочещи с пръст хора. Предимно жени.
Майка й сигурно нямаше да го каже направо, но да — щеше наистина да повярва, че вината е в Джеси, наистина можеше да си помисли, че е било съзнателно прелъстяване. Пътят от скърцащото колело до Лолита не беше чак толкова дълъг, нали? И знанието, че нещо сексуално се е случило между нейния мъж и дъщеря й, най-вероятно щеше да я накара да превърне намеренията си за развод в реалност.