„Да повярва ли? Обзалагам се, че щеше да повярва.“
Този път гласът на благоприличието не си направи труда да даде някакъв знак за протест и изведнъж Джеси бе осенена от неочаквано прозрение: баща й бе разбрал веднага това, което тя проумяваше едва след почти тридесет години. Истинските факти са му били известни, точно както му беше известна странната акустика на стаите в крайезерната къща.
В този ден баща й се бе възползувал от нея не само по един начин.
Джеси очакваше прилив на отрицателни емоции при това печално прозрение — в края на краищата я беше изиграл човекът, от когото по условие се изискваше да я обича и защитава. Никакъв прилив не последва. Може би донякъде защото все още я носеха ендорфините, но й се струваше, че е повече от облекчение: независимо колко гнила бе тази история, тя най-накрая успя да се измъкне от нея. Основните й емоции бяха свързани с удивлението, че толкова дълго време е била в плен на тази тайна, но имаше и някакво неспокойно смущение. Колко ли от решенията, взимани от нея след този ден, са били пряко или косвено повлияни от случилото се през последната минута и нещо, която бе прекарала в скута на татко си, загледана в огромната кръгла бенка в небето през две-три парчета опушено стъкло? И беше ли сегашното й положение резултат от това, което бе станало по време на затъмнението?
„О, това вече е прекалено — помисли си тя. — Да ме беше изнасилил, разбирам. Но това, което се случи тогава на верандата, наистина беше просто още една злополука, при това не много сериозна — ако искаш да разбереш какво означава сериозна злополука, Джес, погледни ситуацията, в която се намираш в момента. Все едно да обвиня старата госпожа Жилет, че ми плесна ръката на онова градинско празненство през лятото, когато бях на четири годинки. Или пък да обвиня някоя мисъл, която ми е хрумнала, докато съм минавала през родилния канал. Или греховете си от някой минал живот, които все още търсят изкупление. Пък и това, което ми направи на верандата, не беше нищо в сравнение с другото, което ми направи в спалнята.“
И нямаше нужда да сънува тази част — тя си беше там, съвършено ясна и съвършено достъпна.
21
Когато вдигна глава и видя баща си на прага на спалнята, първата й инстинктивна реакция беше да кръстоса ръце върху гърдите си. После видя тъжното и виновно изражение върху лицето му и отново ги отпусна, макар да усети как в бузите й се надига гореща вълна и как собственото й лице придобива онзи непривлекателен, петнист червен цвят, който представляваше нейният вариант на моминска руменина. Тя нямаше нищо за показване там горе (е, почти нищо), но въпреки това се чувствуваше от гола по-гола и ужасно смутена — почти можеше да се закълне, че усеща как кожата й цвърчи от смущение. Помисли си: „Ами ако другите се върнат по-рано? Ами ако тя влезе в този момент и ме види така, без блуза?“ Смущението се превърна в срам, а срамът в ужас, но докато навличаше блузата и я закопчаваше, тя все пак усети едно друго чувство, което беше в основата на останалите. Това чувство бе негодувание и много не се различаваше от раздиращия гняв, който щеше да усети години по-късно, когато разбра, че Джералд знае, но се преструва, че не знае. Беше ядосана, защото не заслужаваше да се чувствува засрамена и ужасена. В крайна сметка той бе възрастният, той бе оставил онази пяна със странен мирис на гащичките й, той трябваше да се срамува, а не се получаваше така. Изобщо не се получаваше така.
Докато закопчае и напъха блузата в шортите си, ядът или бе изчезнал, или бе прогонен обратно в пещерата си, което бе същото. Продължаваше да си представя единствено това как майка й се връща по-рано. Нямаше да има значение, че тя отново е напълно облечена. Фактът, че се е случило нещо лошо, висеше на показ върху лицата им — голям като живота и два пъти по-грозен. Тя го виждаше върху неговото лице и го чувствуваше върху своето.
— Добре ли си, Джеси? — попита той тихо. — Не ти ли се вие свят или нещо подобно?
— Не. — Тя опита да се усмихне, но този път не успя съвсем. Усети как по бузата й се плъзва една сълза и бързо и виновно я избърса с длан.
— Съжалявам. — Гласът му трепереше и тя с ужас забеляза, че и в неговите очи има сълзи. О, всичко това ставаше все по-лошо и по-лошо, и по-лошо. — Толкова съжалявам. — Той се извърна рязко, хлътна в банята, грабна от закачалката една кърпа и изтри с нея лицето си. Докато правеше това, Джеси мислеше бързо и усилено.