— Наистина ли си сигурна? — попита баща й недоверчиво.
— Да! Наистина!
Тогава той отново започна да клати глава със съжаление, което за пореден път я хвърли в ужас.
— Просто си мисля, Тиквичке, че може би ще е по-добре веднага да го разкрием. Да си вземем нашето лекарство. Мисълта ми е, че тя не може чак пък да ни убие…
Джеси обаче бе чула нейния гняв, когато татко й бе попитал дали малката им дъщеря може да не ходи на пътешествието до Маунт Вашингтон… а гневът не бе всичко. Не й се искаше да мисли за това, но в този момент не можеше да си позволи лукса да го пренебрегне. В гласа на майка й имаше и ревност, както и нещо много близко до омраза. Докато стоеше с баща си на прага на спалнята и се опитваше да го убеди да не казва, Джеси бе споходена от една картина — мимолетна, но зашеметяващо ясна: те двамата, бездомни и захвърлени на пътя като Хензел и Гретел, скитат надлъж и на шир из Америка…
… и спят заедно, разбира се. Спят заедно нощем.
Тогава тя рухна окончателно, като плачеше истерично и го умоляваше да не казва, и обещаваше, че ще бъде добро момиче винаги, винаги, само да не казва. Той я остави да плаче дотогава, докато сигурно почувствува, че е дошъл най-подходящият момент, за да продължи.
— Знаеш ли, ти имаш страшно много сила за едно малко момиченце, Тиквичке — изрече той печално.
Тя вдигна поглед към него — бузите й бяха мокри, а очите пълни с възродена надежда.
Той кимна бавно, после взе да бърше сълзите й с кърпата, която бе използувал за собственото си лице.
— Никога не съм успявал да ти откажа нещо, което наистина си искала, този път също не мога. Ще опитаме както ти казваш.
Тя се хвърли в обятията му и започна да обсипва лицето му с целувки. Някъде дълбоко в ума си се боеше, че това може
(да го тласне към действие)
да поднови проблема, но благодарността й бе погълнала напълно тази предпазливост, а проблем не последва.
— Благодаря! Благодаря ти, татко! Благодаря!
Той я хвана за раменете и отново я отдръпна от себе си, този път не строго, а с усмивка. Онази тъга обаче не бе напуснала лицето му и сега, почти тридесет години по-късно Джеси не смяташе, че това изражение е било част от представлението. Тъгата беше истинска, а ужасното нещо, което бе извършил, ставаше от това някак по-лошо вместо по-добро.
— Май че се споразумяхме — каза той. — Аз си мълча и ти си мълчиш. Нали така?
— Да!
— На никого, нито пък един на друг. За вечни времена, амин. Щом излезем от тази стая, Джес, забравяме за случилото се. Окей?
Тя се съгласи веднага, но в същото време я връхлетя споменът за онази миризма и тогава разбра, че трябва да му зададе поне още един въпрос, преди да забрави за случилото се.
— Има и едно нещо, което трябва да ти кажа още веднъж. Трябва да ти кажа, че съжалявам, Джес. Направих долно, срамно нещо.
Спомняше си как той бе извърнал очи при тези думи. През цялото време, докато умишлено я бе държал в истерия от вина и страх, и заплашителна обреченост, през цялото време, докато си осигуряваше мълчанието й, като я заплашваше, че ще каже всичко, той я гледаше право в очите. Когато обаче стигна до това последно извинение, погледът му се отмести към цветните шарки върху чаршафите, които разделяха стаята. Този спомен я изпълваше с нещо, което приличаше едновременно на скръб и на ярост. Той бе могъл да я гледа в очите, докато я лъжеше; истината бе това, което накрая го накара да извърне поглед.
Тя си спомни как бе отворила уста, за да му каже, че не бива да говори така, а после отново я бе затворила — отчасти защото се боеше, че каквото и да каже, то може да го накара отново да промени мнението си, но главно защото дори на десет години бе осъзнала, че има право да получи извинение.
— Сали е хладна напоследък — това е вярно, но като извинение е само една тъжна глупост. Нямам никаква представа какво ми стана. — Той се позасмя, все още с извърнат поглед. — Сигурно беше от затъмнението. Ако е така, слава Богу, че никога няма да видим друго. — После, сякаш на себе си: — Господи, ако ние си мълчим, но по-късно тя някак узнае…
Джеси положи глава на гърдите му и каза:
— Няма да узнае. Никога няма да кажа, татко. — Спря за миг, после прибави: — Пък и какво бих могла да кажа?
— Точно така. — Той се усмихна. — Защото нищо не се е случило.
— И аз не съм… тоест, не бих могла да… — Вдигна очи с надеждата, че и без да пита, може би ще чуе от него това, което имаше нужда да знае, но той само отвърна на погледа й, като повдигна вежди в безмълвен въпрос. Усмивката му се смени с внимателно, очаквателно изражение. — И аз не може да съм бременна? — избъбри тя.