„Само едно нещо ми кажи, Джеси — обади се друг глас. Никакви извънземни, това бе гласът на Нора Калигън. — Само едно нещо и ще сметнем този въпрос за приключен, засега поне, а може и завинаги. Окей?“
Джеси мълчеше, чакаше, бдеще.
„Когато най-накрая излезе от кожата си вчера следобед, когато накрая му би ритниците — кого риташе всъщност? Джералд ли?“
— Разбира се, че Дже… — започна тя, но в миг замлъкна, защото един-единсгвен, съвършено ясен образ изпълни съзнанието й. Бялата лига, която бе увиснала от брадата на Джералд. Видя я как се проточва, как пада върху корема й точно над пъпа. Просто малко слюнка, нищо повече, нищо особено след всичките тези години и всичките страстни целувки с отворени усти и преплетени езици; двамата с Джералд си бяха разменили немалко количество смазка и бяха платили за това единствено с няколко споделени простуди.
С други думи, нищо особено, до вчерашния ден, в който той отказа да я пусне, когато тя пожела, когато имаше нужда да бъде пусната. Нищо особено, докато не усети онази блудкава тъжна минерална миризма, същата, която свързваше с водата от кладенеца при Дарк Скор и със самото езеро през горещите летни дни… Дни като двадесети юли 1963-та например.
Видя слюнка, помисли сперма.
„Не, това не е вярно“ — каза си тя, но този път не бе необходимо да призовава Рут за адвокат на дявола — сама знаеше, че е вярно. „Това е проклетата му сперма“ — ето точната й мисъл от вчера. А след това въобще бе престанала да мисли, поне за известно време. Вместо да мисли, бе предприела това рефлексно съпротивително действие, като бе забила единия си крак в стомаха, а другия в топките му. Не слюнка, а сперма, не някакво ново отвращение от играта на Джералд, а старият вонящ ужас, който бе изплувал на повърхността като някакво морско чудовище.
Джеси хвърли поглед към скупченото обезобразено тяло на съпруга си. Сълзи опариха за миг очите й, после усещането премина. Хрумна й, че отдел „Оцеляване“ сигурно е определил сълзите за лукс, който тя не може да си позволи, поне засега. Все пак й беше мъчно — мъчно й беше, че Джералд е мъртъв, да, разбира се, но още по-мъчно й беше, че се намира тук, в тази ситуация.
Отмести поглед към нищото малко над Джералд и върху лицето й се изписа жалка, изтерзана усмивка.
— Май това е всичко, което имам да кажа засега, Брайънт. Поздрави от мен Уилард и Кейти, и между другото, би ли отключил тези белезници на тръгване, а? Наистина ще ти бъда много благодарна.
Брайънт не отговори. Джеси не се изненада кой знае колко.
23
„Ако трябва да преминеш през всичко това, Джеси, предлагам да престанеш да предъвкваш миналото и да се заемеш с решаването на въпроса с бъдещето… като започнеш от следващите десетина минути. Жадната смърт върху това легло едва ли ще бъде много приятна, как мислиш?“
Не, не особено приятна… а тя предполагаше, че жаждата далеч няма да е най-лошото. Кръстната смърт присъствуваше на заден план в ума й почти откакто се бе събудила и плуваше нагоре-надолу като някакво гадно удавено нещо, което е прекалено прогизнало и не може да излезе съвсем на повърхността. Беше чела една статия за този очарователен древен метод за мъчение и екзекуция във връзка с един час по история в колежа и с изненада бе открила, че номерът със забиването на гвоздеи в ръцете и краката представлява само началото. Като абонаментите за списанията и джобните калкулатори, разпъването на кръст беше дар, който непрекъснато предлага нови възможности.
Истинските мъки започнаха с изтръпването и мускулните спазми. Джеси с неохота си призна, че болките, които бе понесла досега, дори парализиращият спазъм, сложил край на първия изблик на паниката й, представляваха само леки ущипвания в сравнение с тези, които чакаха своя ред. Щяха да съсипят ръцете й, диафрагмата й, корема й, с изтичането на деня щяха постепенно да се влошават, да зачестяват и да се разпростират. Изтръпването накрая ще пропълзи в крайниците й, независимо от усилията й да поддържа кръвния поток, но няма да донесе облекчение, дотогава тя почти сигурно ще е започнала да страда от мъчителни спазми в стомаха и гърдите. В дланите и стъпалата й не бяха забити пирони и тя лежеше на легло, вместо да виси на кръст край пътя като някой от победените гладиатори във филма „Спартак“, но тези вариации можеха само да проточат агонията й. „Тъй че какво ще правиш сега, незабавно, докато все още не те боли толкова и си способна да мислиш?“