— Каквото мога — изграчи тя, — тъй че защо просто не млъкнеш за минута и не ме остайиш да помисля малко?
„Моля, заповядай.“
Щеше да започне с най-очевидното разрешение и да продължи напред… ако трябва. А какво бе най-очевидното разрешение? Ключовете, разбира се. Те все още лежаха, върху шкафа, където той ги бе оставил. Два ключа, но абсолютно еднакви. Джералд, който умееше да бъде почти умилително сантиментален, често ги наричаше Главния и Резервния (Джеси ясно бе чувала тези главни букви в гласа на съпруга си).
Да приемем ей тъй, заради спора, че тя успееше да примъкне леглото до шкафа. Щеше ли на практика да съумее да хване един от тези ключове и да го употреби? Джеси неохотно си призна, че тук се съдържат два въпроса, а не един. Предполагаше, че е възможно да вземе някак един от ключовете със зъби, но после какво? Пак нямаше как да го пъхне в ключалката, опитът й с чашата подсказваше, че независимо колко напред ще се протегне, до белезницата ще остане някакво непреодолимо разстояние.
Хубаво, зачеркваме ключовете. Слизаме на долното стъпало по стълбата на вероятността. Какво би могло да бъде то?
Почти пет минути тя мисли безуспешно върху това, като го въртеше и въртеше в ума си подобно на Рубик-куб, а в същото време вдигаше и сваляше ръцете си. В един миг от тези размишления погледът й случайно падна върху телефона, който стоеше върху; масичката до източния прозорец. По-рано го бе отписала като част от друга вселена, но може пък да бе прибързала. В края, на краищата масичката се намираше по-наблизо от шкафа и телефонът беше нещо много по-голямо от ключе за белезници.
Ако може да придвижи леглото до масичката за телефона, не може ли да вдигне слушалката с крак? А ако може да направи това, сигурно ще може да натисне бутона за оператора долу, между онези Със знаците „звезда“ и #. Звучеше като някакво смахнато водевилно представление, но…
„Натискам бутона, изчаквам, после почвам да крещя до съдиране.“
Да, и след половин час ще се появи големият син медицински камион от Норуей или големият оранжев камион е надпис „Спасителна служба на окръга Касъл“, който ще я затътри обратно към сигурността. Шашава идея, разбира се, но такава беше и превръщането на абонаментна карта от списание в сламка. Шашава или не, можеше да стане — това бе важното. Със сигурност притежаваше повече потенциал от варианта да бута някак леглото през цялата стая и после да се чуди как да пъхне един от ключовете в ключалката на белезниците. Все пак с тази идея съществуваше един голям проблем: тя налагаше по някакъв начин леглото да се придвижва надясно, а това бе тежка задача. Струваше й се, че с махагоновите си табли в двата края то трябва да тежи поне сто и петдесет килограма, а нищо чудно тази оценка да излезеше наивна.
„Но можеш поне да опиташ, сладурче, и току-виж, си получила голяма изненада — подът е лъскан след Деня на труда, не помниш ли? Щом един бездомен пес с изхвръкнали ребра може да влачи мъжа ти, сигурно и ти ще успееш да придвижиш това легло. От опит глава не боли, нали?“
Уместна забележка.
Джеси примъкна краката си към левия ръб на леглото, като в същото време търпеливо отместваше гърба и раменете си надясно. Когато стигна до крайното положение, което й трябваше за този метод, тя се завъртя върху левия си хълбок. Стъпалата й се смъкнаха от леглото… и ето че изведнъж целите крака и тазът й. не само се изхлузиха наляво, но направо се свлякоха като лавина. Ужасен спазъм раздра цялата й лява страна, когато и тялото й се изпъна в поза, непредвидима дори при най-благоприятни обстоятелства. Сякаш някой я бе одрал бързо и зверски с нажежен ръжен.
Късата верига между гривните на десния чифт белезници се изпъна и за миг сигналите от лявата й половина бяха заглушениот живата агония, която пулсираше в дясната ръка и дясното й рамо. Сякаш някой направо се опитваше да измъкне ръката й с извиване. „Сега знам какво им е на пуешките кълки“ — помисли си тя.
Лявата й пета тупна на пода, дясната увисна на десет сантиметра над нея. Тялото й застана неестествено извито наляво, а дясната й ръка бе изметната и силно опъната назад в нещо като замръзнала вълна. Стегнатата верига проблясваше безчувствено над гумената си обвивка на ранното утринно слънце.
Внезапно Джеси се изпълни с увереност, че ще умре в тази поза, със свистящи от болка лява страна и дясна ръка. Ще трябва да лежи тук и постепенно да изтръпва до момента, в който отпадащото й сърце загуби битката по изпомпването на кръв във всичките части на нейното разтегнато и изкълчено тяло. Паниката отново я облада и тя нададе вой за помощ, забравяйки, че наоколо няма никой освен един бездомен пес с проскубан задник и пълен с адвокат търбух. Размаха обезумяла дясната си ръка към креватния стълб, но се беше плъзнала твърде далеч — тъмният махагон остана на един-два сантиметра от напрегнатите й пръсти.