— Помощ! Моля ви! Помощ! Помощ!
Никакъв отговор. Единствените звуци в тази тиха и слънчева спалня бяха нейните: дрезгав, креслив глас, продран дъх, думкащо сърце. Никой освен нея, и ако не успееше да се качи обратно върху леглото, щеше да умре като окачена на касапска кука. А и ситуацията не бе спряла да се влошава: задникът й все още се плъзгаше към ръба на леглото, като постоянно изпъваше дясната й ръка назад във все по-невъзможен ъгъл.
Без да го обмисля или планира (освен ако подтиквано от болката, тялото не мисли понякога само), Джеси запъна босата си лява пета в пода и с все сила се отблъсна назад. Това бе единствената опорна точка, останала в болезнено усуканото й тяло, но маневрата успя. Кръстът й се огъна, веригата между белезниците на дясната й ръка се отпусна и тя сграбчи креватния стълб с паническата жар на давеща се жена, която се вкопчва в спасителен пояс. Придърпа се с помощта на стълба назад, пренебрегвайки писъците на гърба и бицепса си. Когато стъпалата и отново се качиха горе, тя яростно се заотблъсква с тях назад от ръба, сякаш се бе потопила в басейн, пълен с малки акули, и ги бе забелязала точно навреме, за да спаси пръстите на краката си.
Най-накрая възвърна предишната си отпусната поза върху таблата на леглото, разперила ръце и облегнала плещи върху прогизналата от пот възглавница в нейната ужасно измачкана памучна калъфка. Остави главата си да се люшне назад към махагоновите дъски. Дишаше бързо, а голите й гърди се обливаха в пот, която в никакъв случай не биваше да губи. Затвори очи и немощно се засмя.
„Е, Джеси, доста вълнуващо, а? Май сърцето ти не е туптяло така бързо и тежко от осемдесет и пета година, когато спа с Томи Делгайдъс и стигна до оргазъм след време колкото за една-две коледни целувки. От опит глава не боли, така ли? Е, сега знаеш по-добре.“
Да. А освен това знаеше и още нещо.
„О? И какво е то, маце?“
— Знам, че не мога да стигна до този шибан телефон — рече тя.
Да, наистина. Когато преди малко се бе отблъснала с лявата си пета, тя бе вложила целия ентусиазъм на тоталната, вцепеняваща паника. Леглото не се помръдна и на сантиметър. Сега, когато имаше възможност да помисли върху това, тя се радваше, че не се е помръднало. Ако се бе отместило надясно, все още щеше да виси от него. И дори да бе успяла да го избута чак до масичката на телефона по този начин, ами…
— Щях да вися от другата страна, мамка му — каза тя, като се смееше и плачеше едновременно. — Господи, няма ли кой да ме гръмне?
„Май не е добре — обади се един от извънземните гласове, без който тя определено можеше да мине. — Всъщност май сякаш Шоуто на Джеси Бърлингейм току-що беше отменено.“
— Избери си нещо друго — рече дрезгаво тя. — Този вариант не ми харесва.
„Други няма. По начало не бяха много и ти ги проучи всичките.“
Тя отново затвори очи и за втори път, откакто бе започнал този кошмар, видя игралната площадка зад старото начално училище на Сентръл Авеню във Фалмът. Само че този път умът й не се изпълни с представата за две момиченца, които се люлеят на климушка, този път си представи как едно малко момченце — брат й Уил — прави превъртане на висилката.
Отвори очи, свлече се надолу и изви врат, за да огледа по-отблизо таблата. Превъртането означаваше да се хванеш за висилката, после да си вдигнеш краката нагоре и да ги превъртиш над собствените си рамене. Завършваш с бързо малко премятане, което ти позволява отново да паднеш върху краката си. Уил така се бе специализирал в това бързо и икономично движение, че в очите на Джеси той сякаш праве ше салто между собствените си ръце.
„Ами ако мога да го направя? Просто да се превъртя над таблата на това проклето легло? Да се преметна отгоре и…“
— И да падна на краката си — прошепна тя.
В продължение на няколко мига това изглеждаше опасно, но осъществимо. Трябваше да отмести леглото от стената разбира се — не можеш да се превъртиш, ако няма къде да се приземиш, — но й се струваше, че може да успее. Щом махнеше рафта над леглото (а щеше лесно да го събори от държащите скоби, защото не бе закрепен за тях), тя щеше да вдигне босите си крака назад и да ги подире в стената над таблата на леглото. Не бе успяла да мръдне леглото настрани, но сега имаше стена, от която да се отблъсне…
— Същото тегло, но с десеторно по-голяма лостова сила — измърмори тя. — Най-големите тънкости от съвременната физика.