Тъкмо се протягаше за рафта с лявата си ръка и мислеше да го повдигне и да го събори от Г-образните му скоби, когато още веднъж погледна внимателно проклетите полицейски белезници на Джералд с техните самоубийствено къси вериги. Ако ги бе закопчал малко по-високо на стълбовете — между първата и втората от напречните дъски например, — може би щеше да успее. Маневрата сигурно щеше да завърши с чифт счупени китки, но тя бе стигнала до етап, в който чифт счупени китки изглеждаше напълно приемлива цена за избавлението… в края на краищатате щяха да оздравеят, нали? Но вместо между първата и втората дъска, белезниците бяха прикрепени между втората и третата, а това означаваше малко по-надолу от необходимото. Всеки опит да се преметне назад щеше да завърши с нещо повече от счупени китки; щеше да завърши с чифт рамене не само изкълчени, а направо изтръгнати от ямките при падането на тежестта й.
„И хайде после се опитай да придвижиш нанякъде това проклето легло със счупени китки и изместени рамене. Добре ли ти звучи?“
— Не — каза тя дрезгаво. — Не много.
„Дай да не го увъртаме, Джеси — ти си заклещена тук. Можеш да ме наричаш гласа на отчаянието, ако това те кара да се чувствуваш по-добре или ще ти помогне да запазиш нормалното състояние на ума си още малко — Бог ми е свидетел, че гласувам с две ръце за това състояние, — но всъщност съм гласът на истината, а истината за тази ситуация гласи, че ти си заклещена тук.“
Е Джеси врътна рязко глава на една страна в желанието си да не слуша повече този самозван глас на истината, но откри, че и него може да изключи толкова, колкото и предишните гласове.
„Това върху ръцете ти са истински белезници, а не сладките имитацийки, отвътре с възглавнички и скрито лостче за освобождаване, което можеш да бутнеш, ако някой се увлече и стигне твърде далеч. Ти наистина си заключена и но една случайност не си нито факир, от Загадъчния Изток, който може да си извие тялото като геврек, нито майстор по измъкванията като Хари Худини или Дейвид Копърфийлд. Просто казвам каквото мисля, нали разбираш? И мисля, че с теб е свършено.“
Тя изведнъж си спомни какво стана след като баща й излезе от стаята в деня на затъмнението — как тя се тръшна на леглото и не спря да плаче, докато не й се стори, че сърцето й ще се пръсне или ще се стопи, или просто ще спре завинаги. И сега, когато устата й се разтрепера, видът й невероятно напомняше на тогавашния: уморен, объркан, уплашен и изгубен. Най-вече последното.
Джеси заплака, но след първите няколко сълзи очите й отказаха да отпуснат повече — явно бяха въведени по-строги закони за дажбите. Все пак тя продължи да плаче без сълзи, с ридания, сухи като шкурка в гърлото й.
24
В Ню Йорк Сити музикалният сигнал изпрати редовните водещи на програмата „Днес“ до следващия ден. По варианта на тази програма за Южен и Западен Мейн те бяха заменени най-напред от местно битово предаване (обемиста жена с майчински вид и карирана престилка показваше колко е лесно да задушиш фасул в електрическа тенджера), после от телевизионна игра, в която разни знаменитости пускаха шеги, а състезателите надаваха силни оргазмени крясъци, когато печелеха коли, лодки и яркочервени прахосмукачки „Дявол за боклука“. В дома на семейство Бърлингейм на брега на живописното езеро Кашуакамак наскоро овдовялата съпруга дремеше неспокойно в оковите си и в един момент отново засънува. Сънят беше кошмар, който леката дрямка правеше по-ярък и някак по-убедителен.
В него Джеси отново лежеше в тъмното, а някакъв мъж — или същество, подобно на мъж — отново стоеше в отсрещния ъгъл на стаята. Мъжът не бе баща й, мъжът не бе съпругът й, мъжът бе непознат — онзи непознат, който обитава най-нездравите ни, най-параноидни представи, както и най-дълбоките ни страхове. Това бе лицето на същество, което Нора Калигън със своите полезни съвети и мил, практичен нрав никога не бе взимала предвид. Това черно същество не можеше да се прогони чрез никое от нещата с наставка „логия“. То бе космическа чудатост.
„Но ти ме познаваш“ — каза непознатото същество с издълженото бяло лице. То се наведе и улови дръжката на куфара си. Джеси забеляза без никаква почуда, че дръжката представлява челюстна кост, а самият куфар е направен от човешка кожа. Непознатото същество я вдигна, откопча катарамите и отвори капака. Тя отново видя костите и накитите, а то отново протегна ръка към плетеницата им и бавно взе да я разбърква в кръг; отново се чу мъртвешкото пукане и чукане, тракане и щракане.
„Не, не те познавам — рече тя. — Не зная кой си, не зная, не зная, не зная!“