„Аз съм Смърт, разбира се, и довечера ще се върна. Само че довечера сигурно няма само да стоя в ъгъла, а ще направя още нещичко; довечера сигурно ще скоча върху тебе… ето… така!“
То се хвърли напред, като пусна куфара (кости, медальони и пръстени се разпиляха към проснатия Джералд, който сочеше с обезобразената си ръка към вратата за коридора), и протегна ръце към нея. Тя видя, че пръстите му завършват с тъмни мръсни нокти, толкова дълги, че приличаха на хищнически, после се разтърси, изпъшка и се събуди с гърч, а веригите на белезниците се люлееха и дрънчаха от отбранителните движения на ръцете й. Тя отново и отново шепнеше думата „Не“ в някакъв гъгнив напев.
„Това беше сън! Джеси, престани, това беше само сън!“
Тя бавно отпусна ръце като за пореден път ги остави да увиснат безсилни в халките на белезниците. Разбира се, че бе сън — просто друг вариант на страшния кошмар, който бе сънувала предишната нощ. Обаче реалистичен — Господи, и още как. Като го погледнеш отблизо, много по-лош от този с крокета, дори от този, в който си бе спомнила онази тайна и злощастна преживелица с баща й по време на затъмнението. Беше повече от странно, че тази сутрин отдели толкова много време да мисли за тези сънища вместо за много по-страшния от тях. Всъщност тя въобще не се бе сещала за съществото с уродливо дългите ръце и ужасния куфар със сувенири допреди малко, когато задряма и то й се присъни.
В главата й се завъртя фрагмент от песен, нещо от Психеделичната епоха: „Някои ме наричат космическия каубой… йе… някои ме наричат гангстера на любовта…“
Побиха я тръпки. Космическият каубой. Това звучеше някак съвсем точно. Аутсайдер, някой извън нещата, случаен…
— Непознат — промълви Джеси и внезапно си спомни как се бяха сгърчили бузите на съществото, когато то започна да се ухилва. И щом тази подробност дойде на мястото си, другите постепенно се подредиха около нея. Златните коронки, проблясващи навътре в озъбената уста. Издадените, подпухнали устни. Сивосинкавото чело и тесният като бръснач нос. И куфарът, разбира се, подобен на нещо, което бихте очаквали да видите тупкащо по хълбока на търговски пътник, хукнал да хване влака си…
„Престани, Джеси — престани да се плашиш сама. Нямаш ли си достатъчно проблеми и без тревогите за този талъсъм?“
Несъмнено имаше, но тя откри, че сега, когато бе започнала да мисли за съня, като че ли не можеше да спре. И нещо по-лошо — колкото повече мислеше за него, толкова по-малко и приличаше на сън.
„Ами ако съм била будна?“ — запита се ненадейно и щом веднъж оформи тази мисъл, с ужас осъзна, че някаква част от нея през цялото време е вярвала в това. Тази част само чакаше останалите да я догонят.
„Не, о, не, това беше само сън, това е…“
„Ами ако не е било? Ако е било…“
„Смърт — съгласи се белоликото непознато същество. — Ти видя Смърт. Ще се върна довечера, Джеси. А утре вечер твоите пръстени ще бъдат в моя куфар заедно с останалите ми красиви неща… моите сувенири.“
Джеси осъзна, че трепери лудешки, сякаш я тресе. Ококорените й очи гледаха безпомощно към празния ъгъл, в който бе стоял
(космическият каубой гангстерът на любовта)
и който сега бе осветен ярко от утринната слънчева светлина, но вечерта щеше да потъне в плетеница от сенки. Кожата й започна да настръхва на места. Отново я споходи неотменимата истина: тя вероятно щеше да умре тук.
„Накрая някой ще те намери, Джеси, но може би ще е нужно много време. Най-напред ще предположат, че сте се впуснали в някакво диво романтично бягство. Защо не? Нима двамата с Джералд не давахте пълната илюзия за второ десетилетие на брачно блаженство? Само вие двамата знаехте, че накрая Джералд го вдигаше с известна сигурност само когато ти беше вързана с белезници за леглото. Чак да се зачуди човек дали пък с него някой не си е поиграл на туй-онуй в деня на затъмнението, не е ли така?“
— Млъкни — изсумтя Джеси. — Млъкнете всички.
„Но рано или късно хората наистина ще се изнервят и ще започнат да ви търсят. Вероятно ще бъдат колегите на Джералд, те всъщност ще задвижат нещата, не мислиш ли? Мисълта ми е, че в Портланд има няколко жени, които наричаш приятелки, но ти никога не си ги въвеждала истински в живота си, нали? Познати, ето какви са ти в действителност — дами, с които да изпиеш един чай или да размениш някой каталог. Никоя от тях няма да се разтревожи много, ако изчезнеш от сцената за седмица или за десет дни. Но Джералд ще има уговорени срещи и ако не се появи до петък на обяд, сигурно някой от неговите приятелчета от кошарата ще започне да върти телефони и да задава въпроси. Да, така сигурно ще започне, но според мен телата всъщност ще открие пазачът, как смяташ ти? Обзалагам се, че ще извърне поглед, докато те покрива с одеялото от шкафа, Джеси. Няма да му се гледа как пръстите ти стърчат от белезниците, вдървени като моливи и бели като свещи. Няма да му се гледат вкочанените ти устни, нито пяната, отдавна засъхнала на люспици върху тях. Най-вече няма да му се гледа изражението на ужас в очите ти, тъй че ще извърне собствените си очи, докато те покрива.“