Джеси завъртя глава от едната на другата страна в бавен, безнадежден жест на отрицание.
„Бил ще се обади в полицията и оттам ще се появят с поемните лица и следователя за смъртните случаи. Всички ще наобиколят леглото и ще пушат пури (Дъг Роу, задължително с ужасната си бяла мушама, ще стои, разбира се, отвън с екипа си) и когато следователят отгърне одеялото, ще се стъписат. Да, мисля, че дори най-обръгналите ще се стъписат малко, а някои може дори да излязат от стаята. По-късно приятелите им ще ги подиграват за това. Тези, които ще останат, ще кимат и ще си казват един на друг, че жената върху леглото е преживяла мъчителна смърт. «Личи си от пръв поглед», ще казват те. Но няма да знаят и половината от истината. Няма да знаят, че истинската причина очите ти да са изцъклени, а устата ти да е застинала във вик, е в това, което си видяла накрая. Което си видяла да излиза от тъмното. Първият ти любовник може да е бил баща ти, Джеси, но последният ще бъде непознатото същество с дългото бяло лице и пътническия куфар, направен от човешка кожа.“
— О, моля те, не можеш ли да престанеш? — простена Джеси. — Стига с тези гласове, моля ви, стига с тези гласове.
Но този глас не искаше да спре, не искаше дори да й обърне внимание. Той просто продължаваше и продължаваше като шептеше направо в ума й от някакво място далеч надолу по мозъчния й ствол. Да го слуша беше като да влачат напред-назад по лицето й омацана в кал коприна.
„Ще те закарат в Огъста и щатският медицински инспектор ще те разпори, за да направи опис на вътрешностите ти. Това е правилото при всяка самотна или съмнителна смърт, а твоята ще изпълнява и двете условия. Той ще разгледа това, което е останало от последното ти ядене — сандвича със салам и сирене от «Амато», и ще вземе парченце мозък, за да го разгледа под микроскопа си, а накрая ще го нарече смърт при нещастен случай. «Дамата и господинът са играли обикновена безобидна игра — ще каже той, — само че джентълменът е проявил лошия вкус да получи инфаркт в критичен момент и жената е останала на… е, най-добре да не навлизаме в подробности. Най-добре дори да не мислим за това повече, отколкото е минималното необходимо. Достатъчно е да кажем, че дамата е умряла мъчително — това личи от пръв поглед.» Ето така ще свърши всичко, Джес. Може би някой ще забележи, че венчалната ти халка е изчезнала, но няма да я търсят дълго, ако въобще я търсят. Нито пък медицинският инспектор ще забележи липсата на една твоя костичка — маловажна костичка, от третия пръст на крака ти например. Но ние ще знаем, нали, Джеси? Всъщност ние вече знаем. Ще знаем, че то ги е взело. Вселенският непознат, космическият каубой. Ние ще знаем…“
Джеси заби глава в таблата отзад толкова силно, че в полезрението й избухна цял пасаж от големи бели риби. Болеше, много болеше, но гласът в ума й секна като радио при електроповреда, а това си заслужаваше болката.
— На ти — каза тя. — И ако започнеш пак, ще направя същото. Въобще не се занасям. Писна ми да слушам…
Този път като радио при електроповреда секна собственият й глас, извисил се нескромно в празната стая. Когато петната пред очите й взеха да избледняват, тя видя утринната слънчева светлина да проблясва върху нещо на около петдесет сантиметра от протегнатата ръка на Джералд. Малък бял предмет със златна нишка, която се виеше през средата му и го правеше да изглежда като символа на Ин и Ян. Отначало Джеси го помисли за пръстен, но всъщност беше твърде малък за това. Не пръстен, а бисерна обица. Беше паднала на пода докато гостът й разбъркваше съдържанието на куфара си, за да й го покаже.
— Не — промълви тя. — Не, не е възможно.
Но то беше там, блестеше на утринното слънце и всяка частичка от него бе толкова истинска, колкото и мъртвецът, който сякаш го сочеше с пръст: бисерна обица, оплетена с деликатен златен отблясък.
„Една от моите е! Паднала е от кутията за бижутата ми, била е тук цяло лято, а аз чак сега я забелязвам!“
Само че тя притежаваше един-единствен чифт бисерни обици, те нямаха златни нишки и при всички случаи бяха в Портланд.
Само че хората от „Скипс“ бяха идвали да лъскат пода една седмица след Деня на труда и ако на пода е имало обица, някой от тях е щял да я вдигне и да я сложи или на масичката… или в джоба си.