Само че имаше и още нещо.
„Не, няма. Няма и не смей да казваш, че има.“
Точно зад сиротната обица.
„Дори да има, няма да го погледна.“
Само че не можеше да не го погледне. Очите й сами отминаха обицата и се спряха върху пода точно на прага между стаята и антрето. Там имаше петънце засъхнала кръв, но не кръвта привлече внимението й. Кръвта принадлежеше на Джералд. Кръвта си беше на място. Тревожеше я стъпката до нея.
„Ако там има стъпка, тя е отпреди!“
Въпреки Джесиното желание да повярва в това, стъпката не беше там отпреди. Вчера на този под не бе имало и драскотинка, какво остава за стъпка. Нито пък беше оставена от нея или Джералд, тази стъпка, която сега гледаше. Тя представляваше очертание от изсъхнала кал с формата на подметка, кал вероятно от обраслата пътека, която лъкатушеше край брега на езерото в продължение на близо километър и половина, преди да се вреже в гората и да продължи на юг към Мотън.
Изглежда, че в крайна сметка някой бе идвал при нея в спалнята предишната нощ.
Когато тази мисъл се намести неумолимо в пренапрегнатия ум на Джеси, тя се разпищя. Отвън на задната веранда бездомният пес вдигна за миг своята издрана и ожулена муцуна от лапите си. Наостри верните си уши. После загуби интерес и отново отпусна глава. Изглежда, все пак звукът не идваше от нещо опасно — беше просто женският господар. Освен това миризмата на тъмното нещо, което бе идвало през нощта, сега лежеше върху господаря. Псето я познаваше добре. Тя бе миризмата на смъртта.
Бившият Принц затвори очи и отново заспа.
25
Най-накрая тя отново започна някак да се овладява. Колкото и абсурдно да звучи, направи го, като рецитираше мантричката на Нора Калигън.
— Едно за стъпалата — говореше тя, а пресъхналият й глас пукаше и трептеше в празната спалня, — десетте пръстенца, всичките в редичка, сладички прасенца. Две пък за краката, дълги и прекрасни, с три правя секса, там всичко е ужасно…
Продължи упорито напред, като рецитираше стиховете, които можеше да си спомни, пропускаше тези, които не можеше, и държеше очите си затворени. Мина го цялото шест пъти. Съзнаваше, че пулсът й спада, а най-страшното от ужаса й се оттича, но съзнанието й не разбра нищо за коренната промяна, която бе направила най-малко в едно от нескопосаните стихчета на Нора.
След шестото повторение отвори очи и огледа стаята като някой, който току-що се е събудил от кратка отморителна дрямка. Все пак отбягна ъгъла до шкафа. Не искаше отново да вижда обицата и съвсем определено не искаше да вижда стъпката.
„Джеси? — Гласът бе много мек, много плах. Тя си помисли, че е гласът на Благоверната съпруга, сега лишен както от пискливата си жар, така и от трескавото си отрицание. — Джеси, може ли да кажа нещо?“
— Не — отвърна тя незабавно с огрубелия си прахоскърцащ глас. — Хващай си пътя. Искам да приключа с всички вас, кучки такива.
„Моля те, Джеси. Моля те, изслушай ме.“
Тя затвори очи и откри, че може да си представи образно онази част от личността си, която бе започнала да нарича Благоверната съпруга Бърлингейм. Благата бе все още с тумруци, но сега вдигна глава — едно едва ли лесно действие, като се има предвид жестоката дървена юзда, натиснала врата й отзад. Косата се отдръпна от лицето й за миг и Джеси с изненада видя не Благоверната, а някакво малко момиче.
„Аха, но все пак съм аз“ — помисли си тя и почти се разсмя.
Ако това не беше пример за комиксова психология, здраве му кажи. Току-що си мислеше за Нора, а една от нейните любими теми беше за това как хората трябва да се грижат за „детето в себе си“. Нора твърдеше, че най-честата причина да се чувствуваме нещастни е нашата неспособност да подхранваме и приласкаваме това вътрешно дете.
Джеси бе кимала сериозно на всичко това, но бе запазила убеждението си, че за самата нея тази идея представлява преди всичко една сантиментална помия на Новата или Водолеева ера. Но все пак харесваше Нора и макар да мислеше, че съветничката й се е пристрастила към твърде много умствени мъниста на любовта и мира от края на шестдесетте и началото на седемдесетте години, сега съвсем ясно виждаше Нориното „вътрешно дете“ и това изглеждаше нещо съвсем нормално. Джеси предполагаше, че това понятие може да има дори някакво символично значение, а в нстоящите обстоятелства тумруците осигуряваха страхотно уместен образ, нали? Детето с тях беше бъдещата Благоверна, бъдещата Рут, бъдещата Джеси. Това беше момиченцето, наричано някога от баща й Тиквичка,
— Е, говори — рече Джеси. Стресът, гладът и жаждата се бяха събрали зад спуснатите й клепачи и правеха образа на момичето с тумруците почти невероятно реален. Сега тя виждаше думите ЗА СЕКСУАЛНО ПРЕЛЪСТИТЕЛСТВО изписани върху парче пергамент и забодени над главата на момичето. Естествено, надписът бе направен с бонбонено-розово червило „Ментичка Ам-Ам“.