А въображението й още не бе приключило. До Тиквичка имаше друг чифт тумруци и друго момиче с тях. То беше на около седемнадесет години и дебело. Пъпки загрозяваха лицето му. Зад затворничките се появи градска мера и след миг Джеси видя там да пасат няколко крави. Някой удряше камбана — на съседния хълм като че ли — с такава монотонна равномерност, сякаш възнамеряваше да го прави цял ден… или поне докато кравите се приберат.
„Ти губиш разсъдъка си, Джеси“ — помисли немощно тя и предположи, че това е вярно, но няма значение. Не след дълго можеше да го брои дори сред Божиите си дарове. Отпъди тази мисъл и върна вниманието си отново към момичето с тумруците. В същото време откри, че раздразнението й е заменено от нежност и яд. Този вариант на Джеси Мъхаут беше по-възрастен от онзи, на когото посегнаха в деня на затъмнението, но не много по-възрастен — може би на дванадесет, най-много четиринадесет години. На тази възраст тя нямаше какво да прави на градската мера за никакво престъпление, най-малко пък за сексуално прелъстителство! Сексуално прелъстителство, за Бога? Каква беше тази лоша шега? Как бе възможно хората да са толкова жестоки? Толкова преднамерено слепи?
„Какво искаш да ми кажеш, Тиквичке?“
„Само това, че то е истинско — каза момичето с тумруците. Личицето й бледнееше от болка, но очите й бяха сериозни, загрижени и ясни. — То е истинско, ти знаеш, че е истинско и ще се върне довечера. Според мен този път то няма само да гледа. Трябва да се измъкнеш от белезниците, преди слънцето да е залязло, Джеси. Трябва да се махнеш от тази къща, преди то да се е върнало.“
Отново й се доплака, а нямаше сълзи, нямаше нищо друго освен това сухо, грапаво и жилещо усещане.
„Не мога! — извика тя. — Опитах всичко! Не мога да се измъкна сама!“
„Забрави едно нещо — каза й момичето с тумруците. — Не зная дали е важно, или не, но може да е важно.“
„Какво?“
Момичето завъртя ръцете си в дупките на тумруците и показа чистите си розови длани. „Той каза, че имало два вида, помниш ли? М-17 и Ж-23. Вчера май за малко да си спомниш. Той искал Ж-23, но от тях не се произвеждат много и е трудно да се намерят, така че трябвало да се спре на два чифта М-17. Спомняш си, нали? Той ти разказа това в деня, когато донесе белезниците вкъщи.“
Тя отвори очи и погледна гривната, която обхвщаше дясната й китка. Да, той несъмнено й бе разказал всичко; всъщност бе бръщолевил като наркоман след две дози кокаин още при обаждането си от офиса късно сутринта. Искаше да знае дали къщата е празна — все не можеше да запомни кога е свободният ден на икономката — и когато тя го увери, че няма никой, той я помоли да си намъкне нещо удобно. „Нещо, което почти го няма“, както се бе изразил. Тя помнеше как се заинтригува тогава. Дори по телефона на Джералд сякаш всеки миг щеше да му гръмне някой бушон, а тя подозираше, че той замисля нещо ексцентрично. Нямаше нищо против, те наближаваха четиридесетте и ако Джералд искаше да поекспериментира малко, защо да не му угоди?
Той бе пристигнал навреме (сигурно всичките пет километра от околовръстното шосе 295 пушеха след него) и това, което Джеси си спомняше най-добре за този ден, бе как той влезе в спалнята, като се препъваше в мебелите, със зачервени бузи и искрящ поглед. Сексът не бе първото нещо, за което се сещаше когато мислеше за Джералд (в тест за асоциации първата хрумнала й дума сигурно би била сигурност), но в този ден двете неща бяха почти взаимозаменяеми. Несъмнено сексът бе единственото нещо в ума му — Джеси имаше чувството, че ако се бе забавил малко със свалянето на изтупаните си раирани панталони, неговият обикновено благоприличен адвокатски паток щеше да разкъса цепката им.
Щом захвърли тях и гащетата отдолу, той малко позабави темпото и отвори церемониално кутията от маратонки „Адидас“, която бе донесъл. Извади отвътре двата чифта белезници и ги протегна към нея за оглед. В гърлото му пърхаше някаква малка пулсация, едно трепкащо движенийце, бързо почти като крилце на колибри. Тя си спомняше и това. Дори тогава сърцето му сигурно се бе стягало.
„Щеше да ми направиш голяма услуга, Джералд, ако бе хвърлил топа още тогава, на място.“
Тя искаше да се ужаси от тази неприлична мисъл за мъжа, с когото бе споделила такава голяма част от живота си, но откри, че може да постигне най-много едно почти клинично самоотвращение. А когато мислите й се завърнаха към вида му в онзи ден — зачервените бузи и искрящите очи, — ръцете й безмълвно се свиха в малки твърди юмручета.