„Защото може би има Бог — помисли си тя, — и Той не иска да умра тук, на това легло, като животно, чийто крак е заклещен в капан. Като се замислиш по-внимателно, в това има известен смисъл. Когато псето взе да ръфа Джералд, аз вдигнах тази кутийка от рафта, но после видях, че е прекалено малка и лека, за да го нарани, дори да успеех да го улуча. При онези обстоятелства — отвратена, объркана и уплашена до полуда — най-естественото нещо на света беше да я пусна, преди да опипам за нещо по-тежко. Вместо това я оставих обратно на рафта. Защо въобще някой би направил толкова нелогично нещо? Защото има Бог, ето защо. Това е единственият отговор, за който мога да се сетя, единственият, който пасва. Бог я е запазил за мен, защото е знаел, че ще ми потрябва.“
Тя плъзна леко окованата си ръка по дървото, като се опита да превърне разперените си пръсти в радар. Не трябваше да има пропуски, разбираше това. Оставила настрана въпросите за Бог, орис и провидение, тя разбираше, че почти без съмнение е изправена пред своя най-добър и едновременно с това последен шанс. И когато пръстите й докоснаха гладката заоблена повърхност на кутийката, в ума й се завъртя откъс от един речитативен блус, малка песничка за Голямата криза, вероятно написана от Уди Гътри. За първи път я бе чула в изпълнение на Том Ръш, още в колежа:
Ако искаш да отидеш в небесата,
трябва хитрост, сине мой —
трябва да си мазнеш стъпалата
с малко овча лой.
Хлъзваш се от дяволската шепа —
право в Рая, без да се утрепеш…
Хич не се тревожи,
ами се смажи.
Без да обръща внимание на ръждивото обтягане на раменните си мускули, тя обгърна кутийката с бавни, галещо предпазливи движения на пръстите и нежно я придърпа към себе си. Сега вече знаеше как се чувствуват касоразбивачите, когато използуват експлозиви. „Хич не се тревожи — помисли си тя, — ами се смажи.“ Нима някога в човешката история бяха изричани по-верни думи?
— Хиш не мииисля тъй, сладурше — изрече тя с най-надменния си глас, имитиращ този на Елизабет Тейлър в „Котка върху горещ ламаринен покрив“. Не се чу да го прави, дори не осъзна, че говори на глас.
Вече усещаше как благословеният балсам на успокоението се плъзва по тялото й; беше толкова сладък, колкото първата глътка прясна и хладна вода, която щеше да излее върху ръждясалия назъбен кабел, забит в гърлото й. Щеше да се хлъзне от дяволската шепа и право в Рая, в това нямаше абсолютно никакво съмнение. Стига само да не се утрепе, разбира се. Изпита се, кали се в огъня, сега щеше да пожъне наградата си. Каква глупачка — въобще някога да се съмнява в това.
„Според мен по-добре престани да мислиш по този начин — рече с тревожен глас Благоверната. — Това ще те направи небрежна, а според мен много малко небрежни хора успяват някога да се изхлузят от шепата на дявола.“
Сигурно беше така, но тя нямаше никакво намерение да става небрежна. Беше прекарала последните двадесет и един часа в ада и никой не знаше по-добре от нея какво означава това. Никой не би могъл да знае, никога.
— Ще бъда внимателна — напевно промълви Джеси. — Ще обмисля всеки ход. Обещавам. А после… ще…
Какво ще?
Ами ще се смаже, разбира се. Не само за да се измъкне от белезниците, а за всичко по-нататък. Изведнъж Джеси се чу отново да говори на Господ и този път го правеше съвсем свободно.
„Искам да Ти обещая нещо — рече тя на Господ. — Обещавам Ти веднага да се захвана със скока. Ще започна с голямо пролетно чистене вътре в главата си, като изхвърля всички счупени неща и играчки, за които отдавна съм пораснала — с други думи, всички неща, които не принасят никаква полза, а само заемат пространство и наливат масло в огъня. Може да се обадя на Нора Калигън и да я попитам дали иска да помогне. Струва ми се, че мога да се обадя и на Карол Саймъндс… вече Карол Ритънхаус, разбира се. Ако някой от старата ни банда знае къде е Рут Ниъри, това ще е Карол. Чуй ме, Господи — не зная дали някой някога стига до Рая, но обещавам да стоя смазана и да не преставам да опитвам. Е?“
И тя видя (почти като утвърдителен отговор на молитвата си) точно как трябваше да се развие всичко. Най-трудната част щеше да е свалянето на капачката; това изискваше търпение и огромна предпазливост, но необикновено малките размери щяха да й помогнат. Закрепва дъното на кутийката върху лявата си длан, обхваща капака с пръстите си и с помощта на палеца прави същинското отвъртане. По-лесно щеше да бъде, ако капачката е хлабава, но тя убедено вярваше, че при всички случаи ще може да я махне.