„Адски си права, че ще я махна, маце“ — мрачно си помисли Джеси.
Най-опасният момент сигурно щеше да дойде когато капачката тръгне да се върти. Ако станеше внезапно, без тя да е подготвена за това, кутийката можеше направо да изхвърчи от ръката й. Джеси нададе кратък грачещ смях.
— Кофти късмет — рече тя на празната стая. — Кофти шибан късмет, сладурше.
После вдигна кутийката и се вгледа съсредоточено в нея. През полупрозрачната синя пластмаса се виждаше трудно, но като че ли беше поне наполовина пълна, а може би и малко повече. Щом веднъж махне капачката, просто ще обърне кутийката и ще остави мазното нещо да се стече върху дланта й. Когато получи колкото може, ще изправи вертикално ръката си и ще остави крема да се стече до китката. Повечето ще се събере между плътта и белезницата, а тя ще го размаже, като завърти ръка насам-натам. Във всеки случай вече знаеше къде е най-важното място: областта точно под палеца. И когато се намаже възможно най-добре, ще опъне за последен път — силно и здраво. Ще изключи от съзнанието си всякаква болка и ще продължи да опъва, докато ръката й се измъкне от халката и тя излезе най-накрая на свобода, най-накрая на свобода, о, Боже Всемогъщи, най-накрая на свобода. Можеше да го направи. Знаеше, че може.
— Но внимателно — измърмори тя, като остави дъното на кутийката да се намести върху дланта й, а посде разположи възглавничките на палеца и останалите си пръсти през определени интервали отстрани на капачката. И…
— Хлабава е! — извика Джеси с дрезгав, разтреперан глас. — Ох, мамичко, тиквена поничко, наистина е хлабава!
Почти не можеше да повярва — а черната станция, заровена някъде дълбоко вътре, направо отказа, — но беше така. Когато притисна леко връхчетата на пръстите си около капачката, усети как тя леко се завъртя върху спираловидния си нарез.
„Внимателно, Джеси — ох, много внимателно. Точно както си го представи“.
Да. Сега тя видя в ума си друго нещо — видя се как седи на бюрото в Портланд, облечена в своята най-хубава, модно къса черна рокля, която си купи миналата пролет като подарък за това, че издържа на диетата и отслабна с пет килограма. Семпла златна шнола държи косата й — току-що измита и ухаеща на някакъв приятен билков шампоан вместо на стара кисела пот. Повърхността на бюрото е обляна в дружелюбната светлина на следобедното слънце от еркерните прозорци. Видя се как пише до американската „Корпорация Нивеа“ или който и да е там производителят на крем за лице „Нивеа“. „Драги господа, — щеше да напише тя, — просто трябваше да ви осведомя какъв спасител на човешкия живот е всъщност вашият крем…“
Щом побутна с палец капачката, тя започна да се върти плавно, без никакво запъване. Всичко според плана. „Като мечта — помисли си тя. — Благодаря Ти, Господи. Благодаря Ти. Много, много, много Ти бла…“
Някакво — ненадейно движение влетя в ъгълчето на погледа й, но нейната първа мисъл не беше, че са я открили и е спасена, а че космическият каубой се е върнал да я вземе, преди да е успяла да избяга. Джеси нададе остър, уплашен вик. Погледът й отскочи от напрегнатата си фокусна точка върху кутийката. Пръстите й я стиснаха в неволен спазъм на страх и изненада.
Беше кучето. Беше се върнало за втората си сутрешна закуска. Стоеше на прага и проверяваше стаята, преди да влезе. В мига, в който разбра това, Джеси разбра също, че е стиснала малката синя кутийка прекалено силно. Тя се измъкваше изпод пръстите й като прясно обелено гроздово зърно.
— Не!
Понечи да я задържи и почти успя отново да я хване. После тя се изплъзна от ръката й, тупна я по хълбока и отскочи от леглото. При удара й в дървения под се чу леко, тъпо тропване — същият онзи звук, от който тя преди по-малко от три минути мислеше, че би полудяла. Това не стана и сега Джеси откри един по-нов, по-дълбок ужас: въпреки всичко, което преживяваше, тя все още бе твърде далеч от полудяването. Имаше чувството, че каквито и ужаси да я чакаха сега, когато тази последна врата към бягството бе запречена, тя трябваше да ги посрещне в пълно съзнание.
— Защо трябваше да влизаш точно сега, гадино такава? — попита тя бившия Принц и нещо в нейния стържещ, убийсттвен глас го накара да спре и да я погледне с предпазливост, която всичките й крясъци и заплахи не бяха успели да пробудят. — Защо сега, дявол да те вземе? Защо сега?
Бездомното псе реши, че женският господар сигурно все още е безобиден въпреки острите нотки, които проблясваха сега в гласа му, но все пак продължи да я поглежда бдително, докато се добере бързешком до своя месен запас. Най-добре е да си сигурен. Бе страдало много, докато научи този прост урок, и той не беше сред уроците, които можеше лесно или бързо да забрави — винаги бе най-добре да си сигурен.