Хвърли й един последен поглед с лъскавите си отчаяни очи, после сведе глава, захапа една от слабините на Джералд и отпра от нея голям къс месо. Гледката беше ужасна, но за Джеси не бе най-ужасната. Най-ужасната гледка бе облакът мухи, който се надигна от своя терен за хранене и гнездене, когато песът щракна зъбите си и опъна. Тяхното сънено бръмчене довърши работата по съкрушаването на една жизнено важна нейна част, която бе насочена към оцеляването и която имаше нещо общо едновременно с надеждата и със сърцето.
Кучето отстъпи назад с деликатната стъпка на танцьор във филмов мюзикъл, с наострени уши и провесено от челюстите месо. После се обърна и бързо изприпка от стаята. Мухите започнаха операции по пренастаняването си още преди то да се изгуби от погледа й. Джеси отпусна глава назад върху махагоновата табла и затвори очи. Започна отново да се моли, но този път не за бягство. Този път се молеше Бог да я прибере бързо и милостиво, преди слънцето да залезе и белоликият непознат да се върне.
27
Следващите четири часа бяха най-ужасните в живота на Джеси Бърлингейм. Спазмите в мускулите й постепенно зачестяваха и се усилваха, но не мускулните болки направиха часовете между единадесет и три толкова страшни, направи ги такива упоритият, отвратителен отказ на ума й да отслаби хватката си върху светлата яснота и да потъне в мрака. Беше чела разказа на По „Сърцето изобличава“ в първата година от гимназията, но досега не бе осъзнавала истинския ужас на встъпителните му редове: „Наистина, аз съм твърде раздразнителен, до немай-къде раздразнителен, но аз всякога си бях такъв, защо да съм луд? Защо!“
Лудостта би била облекчение, но лудостта отказваше да дойде. Сънят също. Смъртта можеше да победи и двете, а мракът със сигурност щеше да го направи. Но тя можеше само да лежи върху леглото, тя съществуваше в една мътна мръсно-маслинена реалност, която мускулните й спазми пронизваха с пищни експлозии от болка. Спазмите имаха значение, също и нейната ужасна, изтощителна нормалност, но това като че ли бе всичко — светът извън тази стая например определено бе престанал да носи за нея някакъв реален смисъл. Всъщност тя все по-силно започваше да вярва, че извън тази стая няма никакъв свят, че всички хора, които някога са го населявали, сега са отишли на някакъв екзистенциален изпит по актьорско майсторство, а пейзажът е опакован като сценичния декор след някоя от любимите на Рут постановки на колежанското драматично общество.
Времето представляваше студено море, през което съзнанието й се люшкаше и напредваше подобно на тромав ледоразбивач. Гласове идваха и си отиваха като фантоми. Повечето говореха вътре в главата й, но известно време Нора Калигън й говори от банята, а в друг момент Джеси проведе разговор с майка си, която като че ли се мяркаше в коридора. Тя бе дошла да й каже, че никога нямало да се забърка в такава каша, ако се е грижела по-добре за прибирането на дрехите си. „Ако ми даваха по един петак за всеки комбинезон, който съм вдигала от ъгъла и обръщала налице — каза майка й, — щях да купя Кливландските газови заводи.“ Това навремето бе един от любимите й изрази и Джеси изведнъж се сети, че никоя от тях никога не я бе запитвала защо са й притрябвали Кливландските газови заводи.
Продължаваше немощно да се раздвижва, ритайки с крака и мърдайки нагоре-надолу ръцете си, доколкото позволяваха белезниците и собствените й отслабващи сили. Но не го правеше от желание да поддържа тялото си готово за момента, в който най-сетне ще й хрумне правилната възможност за бягство, защото накрая бе разбрала с главата и сърцето си, че вече не съществуват никакви възможности. Тази с кутийсата крем беше последната. Сега тя се раздвижваше само защото гимнастиката сякаш малко облекчаваше спазмите. Въпреки упражненията усещаше как студът пропълзява в стъпалата и ръцете й, настанява се в кожата й като коричка лед, а после тръгва навътре. Това не приличаше на съненото усешане, с което се бе събудила тази сутрин, повече приличаше на измръзването й при един дълъг следобед на ски в провинцията през ученическите години — зловещи сиви петна върху опакото на едната ръка и по единия прасец, не добре покрит от калцуна, мъртвешки петна, които изглеждаха непроницаеми дори за парещата горещина от камината. Тя предполагаше, че това изтръпване накрая ще вземе връх над спазмите и че в крайна сметка смъртта й може да се окаже почти благословена — като заспиване в снежна преспа — но пък напредваше прекалено бавно.