Времето минаваше, но това не беше време, това бе само неумолим, неизменен поток информация, който преминаваше от незаспиващите сетива към нейния зловещо ясен ум. Съществуваха само спалнята, пейзажът отвън (последните няколко декора, които чакаха да бъдат опаковани от сценичния майстор, отговарящ за тази лайнена постановчица), бръмченето на мухите, които превръщаха Джералд в късен сезонен инкубатор, и бавното придвижване на сенките по пода заедно с напредването на слънцето по едно нарисувано есенно небе. От време на време някой спазъм пронизваше едната или другата й мишница като шило за разбиване на лед или се впиваше като дебел стоманен гвоздей в дясната й страна. Заедно с неспирното изнизване на следобеда я връхлетяха първите спазми в стомаха, където всички болки на глада бяха престанали, удариха и в пренапрегнатите сухожилия на диафрагмата й. Те бяха най-страшните — сковаваха снопа мускули в гръдния кош и обездвижваха белите й дробове. При всеки спазъм тя се вторачваше в слънчевите зайчета по тавана с агонизиращи, изцъклени очи, а ръцете и краката й се разтреперваха от усилието да продължава да диша, докато схващането я отпусне. Сякаш бе заровена до шията в студен мокър цимент. Гладът отмина, но жаждата не, и когато този безкраен ден я заобиколи, тя изведнъж осъзна, че обикновената жажда (само тя и нищо друго) може да постигне това, което нарастващите степени на болката и дори фактът на наближаващата й смърт не бяха успели да постигнат: тя можеше да я доведе до лудост. Сега не само гърлото и устата, а всяка частица от тялото й крещеше за вода. Дори очните й ябълки бяха жадни, а видът на езерните вълнички, които танцуваха върху тавана вляво от капандурата, изтръгваше от гърдите й тихи стенания.
При тези реални и все по-надвисващи опасности ужасът, който бе изпитвала от космическия каубой, би трябвало да избледнее или напълно да изчезне, но с напредването на следобеда тя откри, че вместо да олеква, образът на белоликия непознат все повече натежава в ума й. Непрекъснато виждаше силуета му, застанал точно отвъд границата на тесния кръг светлина, събрал накърненото й съзнание, и макар да не долавяше от него почти нищо освен някакви общи очертания (слаби до мършавост), докато слънцето влачеше на запад своята брана от часове, Джеси осъзнаваше, че все по-ясно и по-ясно различава хлътналата, ухилена и противна гримаса, която кривеше устните му. В ушите си чуваше прашното мърморене на костите и накитите, разбърквани от ръката му в старомодния куфар.
Съществото щеше да дойде за нея. Щом паднеше мрак, то щеше да дойде. Мъртвият каубой, аутсайдерът, призракът на любовта.
„Ти го видя, Джеси. Това беше Смърт и ти го видя, както често става с хората, които умират на самотни места. Разбира се, че така става, това се запечатва върху разкривените им лица, може да се прочете в изцъклените им очи. Това беше Старият Каубой Смърт и довечера, когато слънцето залезе, той ще се върне за теб.“
Малко след три вятърът, който цял ден бе кротувал, започна да се надига. Задната врата отново се разхлопа неуморимо върху касата си. Не след дълго дърворезачката спря и тя взе да чува как подетите от вятъра вълнички се разплискват в скалите по брега. Гмурецът не извиси глас и решил може би, че е време да отлита на юг или поне да се премести на някое място край езерото, където крещящата дама няма да се чува.
„Сега съм само аз. Поне докато дойде другият.“
Вече не правеше никакви опити да вярва, че тъмният й посетител е бил само фантазия; нещата бяха стигнали твърде далеч, за да вярва в това.
Нов спазъм впи дълги горчиви зъби в лявата й мишница и тя опъна напуканите си устни в изтеглена назад гримаса.
Усещането беше като от пронизан с остър ръжен сърце. После мускулите точно под гърдите й се стегнаха и снопчето нерви в слънчевия й сплит сякаш лумна като купчина сухи съчки.
Тази болка беше нова и бе огромна — далеч надхвърляше всичко преживяно от нея досега. Огъна я назад като зелена клонка, изви бясно цялото й тяло, разтвори и тресна коленете й. Косата й се разлетя на кичури и фъндъци. Опита се да изкрещи, но не можа. За момент бе убедена, че ето — това е, това е краят. Една последна конвулсия, мощна като шест пръчки динамит в гранитна канара, а после хайде, Джеси, камбаната е точно до крака ти.
Но и това премина.
Тя се отпусна полека. Дишаше тежко, извърнала глава нагоре към тавана. Поне в този момент танцуващите отражения горе не я измъчваха; цялото й внимание бе съсредоточено върху онова огнено кълбо от нерви по средата на тялото, точно под гърдите й. Чакаше да види дали болката наистина ще премине, или отново ще пламне. Отмина… но неохотно, с обещанието скоро да се завърне. Джеси затвори очи, помоли се за сън. Дори един кратък отдих от продължителната и уморителна работа по умирането щеше да е добре дошъл в този момент.