— Все едно, че тук е умрял някакъв великан — рече Абра, — а земята се е надигнала, за да покрие скелета му.
Едва сега Ендър разбра защо местността му се бе сторила позната. Трупът на Великана. Той беше играл тук толкова много пъти като дете, за да не познае това място. Но това бе невъзможно. Компютърът във Военното училище не би могъл да види това място. Погледна с бинокъла в посоката, която му бе добре известна, изпълнен със страх и надежда, че ще види онова, което бе само част от пейзажа.
Люлки и пързалки. Шведска стена. Буренясали, но формите несъмнено бяха техни.
— Някой трябва да е построил всичко това — каза Абра. — Погледни черепа. Това не е скала, виж. Това е бетон.
— Виждам — отговори Ендър. — Построили са го за мен.
— Какво?
— Познавам това място, Абра. Бъгерите са го построили за мен.
— Но всички бъгери са били вече измрели цели петдесет години преди да пристигнем тук.
— Прав си. Изглежда невъзможно, но е така. Абра, не биваше да те вземам със себе си. Може да стане опасно. Щом са ме познавали дотолкова добре, че да построят това място, може би възнамеряват да…
— Да си разчистят сметките с теб?
— Задето ги унищожих.
— Тогава не отивай, Ендър. Не прави това, което искат от теб.
— Щом искат да си отмъщават, Абра, аз нямам нищо против. Но може и да не търсят отмъщение. Това може би се доближава най-много до разговор е тях. Все едно, че са ми написали някакво съобщение.
— Но те не са умеели да четат и пишат.
— Може би са се научили, преди да умрат.
— Ами най-добре ще е тогава да не се навъртаме наоколо. Тръгваш ли нанякъде, идвам с теб.
— Не. Ти си още много малък, за да поемеш риска да…
— Я стига! Ти си Ендър Уигин. Не ми разправяй на какво са способни единайсетгодишните!
Те полетяха заедно с хеликоптера над детската площадка, над гората и над кладенеца на горското сечище. А след това поеха нататък, където беше зъберът с пещерата в скалната стена и издатината, точно там, където трябваше да бъде Краят на света. И там, в далечината, точно където трябваше да се намира според мисловната игра, се извисяваше кулата на замъка.
Той остави Абра при хеликоптера.
— Не тръгвай след мен и ако не се върна до един час, се прибери у дома.
— Ще има да вземаш, Ендър, идвам с теб.
— Ти ще имаш да вземаш, Абра, или ще ти напълня устата с кал.
Абра можеше да се закълне, че въпреки шеговития си тон Ендър говореше сериозно, така че не тръгна с него.
По стените на кулата имаше вдлъбнатини и издатини, за да може да се изкатери човек по-лесно по нея. Значи са искали да се кача в стаята.
Стаята си бе все същата. Ендър си спомни и потърси змията на пода, но там имаше само килимче със змийска глава в единия ъгъл. Имитация, не копие, но за хора, които не се занимават с изкуство, се бяха справили добре. Сигурно бяха взели тези образи от съзнанието на Ендър, когато го бяха намерили през светлинните години и бяха видели най-страшните му кошмари. Но защо? За да го доведат до тази стая, разбира се. За да му оставят съобщение. Но къде бе съобщението и как щеше да го разбере?
Огледалото го очакваше на стената. Беше матов метален лист, върху който бе издълбан грубият контур на човешко лице. Опитали са се да нарисуват образа, който трябваше да видя в огледалото.
И като гледаше огледалото, той си припомни как го чупеше и смъкваше от стената, как змиите изскачаха от скривалището си и го нападаха, и как го хапеха навсякъде, където отровните им зъби успееха да се впият.
Колко добре ме познават, чудеше се Ендър. Достатъчно добре, за да знаят колко често съм си мислил за смъртта, но колко малко се страхувам от нея. Достатъчно добре, за да знаят, че дори да се страхувам от смъртта, пак ще сваля това огледало от стената.
Той отиде до огледалото, вдигна го и го свали. От празното пространство зад него не изскочи нищо. Вместо змиите в едно издълбано гнездо имаше бяла копринена топка, от която стърчаха няколко нишки. Яйце? Не. Какавидата на царицата на бъгерите, вече оплодена от ларвовидните мъжки, готова да снесе от собственото си тяло сто хиляди бъгери, включително няколко царици и мъжки екземпляри. Ендър виждаше подобните на голи охлюви мъжки екземпляри по стените на един тъмен тунел и огромните възрастни екземпляри, които носят невръстната царица към помещението за оплождане — всеки мъжки екземпляр подред оплоди ларвоподобната царица, потрепера от екстаз и умря, като падаше на пода на тунела и се съсухряше. След това новата царица се поставяше пред старата, величествено създание, покрито с меки потрепващи криле, които отдавна бяха загубили способността си да летят, но не бяха загубили своето величие. Със слаба отрова върху устните си старата царица я приспа с целувка, после я обви с нишки, които се точеха от корема й, и й заповяда да се превърне в нов град, в нов свят, да народи много царици и много светове…