Лекарят завъртя нещо в тила на Ендър. Болката внезапно го прониза като игла от врата до слабините. Тялото му се сгърчи, после рязко се изви назад и главата му се удари в дивана. Краката му се замятаха из въздуха, а ръцете му се впиха една в друга така здраво, че му причиняваха болка.
— Сестра! — изкрещя лекарят. — Трябваш ми! — Сестрата се втурна задъхана. — Трябва да разхлабим тези мускули. Хайде, подай ми я! Какво чакаш!
Тя му подаде нещо — Ендър не успя да види какво. Той се килна настрани и падна от дивана.
— Хванете го! — извика сестрата.
— Дръж го здраво…
— Дръжте го вие, докторе, много е силен за мен…
— Полека, не изведнъж! Сърцето му може да спре…
Ендър почувства как една игла прониква в тила му, точно над яката на ризата. Тя пареше, но когато огънят й се разля по тялото му, мускулите постепенно се отпуснаха. Вече можеше да заплаче от страх и от болка.
— Добре ли си, Андрю? — попита сестрата. Андрю не си спомняше как се говори. Вдигнаха го отново на дивана. Провериха пулса му, последваха и други манипулации, но не всичко стигаше до съзнанието му.
Лекарят трепереше и когато заговори, гласът му прозвуча неуверено.
— Оставят тези неща в главите на децата по цели три години и какво очакват? Можеше да го съсипем, разбираш ли? Можеше да дръпнем шалтера на мозъка му завинаги.
— След колко време ще излезе от упойката?
— Дръж го тук най-малко още час. Наблюдавай го: Ако не започне да говори до петнайсет минути, повикай ме. Можеше да го извадим от строя завинаги. Аз не притежавам въображението на бъгер.
Той се върна в часа на госпожица Пъмфри петнайсет минути преди последния звънец. Все още стоеше неуверено върху нозете си.
— Добре ли си, Андрю? — попита г-ца Пъмфри.
Той кимна.
— Болен ли беше?
Той поклати глава.
— Не изглеждаш добре.
— Нищо ми няма.
— Най-добре е да седнеш, Андрю.
Той се отправи към мястото си, но се спря. И така, какво търсех? Не мога да си спомня какво търсех.
— Мястото ти е хей там — посочи г-ца Пъмфри. Той седна, но разбра, че не това бе търсил, а нещо, което бе изгубил. Ще го намеря по-късно.
— Мониторът ти — прошепна момичето зад него.
Андрю вдигна рамене.
— Мониторът му — зашепна тя на другите.
Андрю се пресегна и опипа врата си. Напипа залепен лейкопласт. Мониторът го нямаше. Сега бе вече като всички останали.
— Изритаха ли те, Анди? — попита едно момче, чийто чин бе на съседната редица, малко по-назад от неговия. Не можеше да си спомни как се казва. Питър. Не, Питър бе друго момче.
— Тишина, г-н Стилсън — обади се г-ца Пъмфри.
Стилсън се ухили самодоволно.
Г-ца Пъмфри предаваше урок за умножението. Ендър започна да драска по чина си — нарисува контурите на планински острови и даде заповед на чина да ги покаже от всеки ъгъл в три измерения. Учителката сигурно се досещаше, че Ендър не внимава, но тя не би започнала да му досажда. Той винаги отговаряше правилно, дори и когато тя си мислеше, че не внимава.
В ъгъла на чина се появи една думичка и започна да се придвижва. Първоначално буквите бяха обърнати нагоре и изписани в обратен ред, но Ендър я прочете много преди тя да слезе в долния край на чина и да се изпише правилно.
Т Р Е Т А К
Ендър се усмихна. Не друг, а той бе измислил как да се изпращат съобщения, които да се придвижват по този начин, и независимо че тайният му враг го наричаше с обидни имена, това, че бе използвал неговия метод, му подейства като похвала. Той не беше виновен, че е Трети. Това бе решение на правителството, бяха го взели неговите членове — как иначе един Трети като Ендър би могъл да тръгне на училище? А сега му бяха свалили и монитора. Експериментът потвърди, че Андрю Уигин в края на краищата не е подходящ. Ако това бе по силите на членовете на правителството, Андрю бе сигурен, те щяха да поискат да бъдат отменени привилегиите, допуснали раждането му. Неподходящ, следователно заличете експеримента.
Звънецът удари. Всички приключиха работата с чиновете си или набързо набираха напомнителни бележки за следващия ден. Някои вкарваха уроци или данни в домашните си компютри. Неколцина се струпаха край принтерите в очакване да се напечата желаното от тях. Ендър разпери длани върху детската клавиатура по ръба на чина и се зачуди какво ли би било, ако имаш ръце, големи като на възрастните. Те сигурно бяха огромни и непохватни, с къси, дебели пръсти и тежки длани. Възрастните, разбира се, имаха по-големи клавиатури, но как можеха дебелите им пръсти да начертаят тънка линия, такава, каквато можеше Ендър, толкова точно начертана, че можеше да я извие в спирала седемдесет и девет пъти от центъра до ръба на чина, без линиите да се допрат или застъпят някъде. Това му създаваше някакво занимание, докато учителката преподаваше с монотонния си глас аритметика. Аритметика! Валънтайн му бе преподавала аритметика, когато бе тригодишен.