Следващите две сражения донесоха лесни победи за „Саламандър“. Ендър влезе пет минути след началото и остана незасегнат от разгромения неприятел. Започна да осъзнава, че армия „Кондор“, която ги бе победила, бе доста добра. „Саламандър“, макар и слаба колкото познанията на Бонсо по стратегия, бе една от добрите армии и се изкачваше твърдо в класацията, оспорвайки си четвъртото място с армия „Плъх“.
Ендър навърши седем години. Във Военното училище не си падаха много по дати и календари, но Ендър бе открил как да изпише датата върху плота на чина си и отбеляза рождения си ден. Училището също го отбеляза — взеха му мярка и му дадоха нова униформа на саламандър и нов костюм за бойната зала. Върна се в помещението, облечен с новите дрехи. Струваха му се някак си особени и широки, сякаш кожата му не прилепваше вече добре по тялото му.
Искаше да се поспре до леглото на Петра и да й разкаже за семейството си, за това, как обичайно се празнуваха рождените му дни, да й съобщи, че днес му е рожден ден, а тя сигурно щеше да му го честити. Но тук никой не казваше кога му е рожденият ден. Беше детинско. Рождени дни празнуваха хората на Земята. Торти и разни там глупави традиции. На шестия му рожден ден Валънтайн му бе направила торта. Блатовете за тортата не бухнаха и беше ужасно. Вече никой не умееше да готви и да прави сладкиши и беше истинска лудост от страна на Валънтайн да се захване с тази работа. После всички дразнеха Валънтайн заради тази торта, но Ендър си скри в бюфета едно парченце. След това му свалиха монитора и той замина и сега само знаеше, че парченцето е още там, купчинка мазна жълтеникава прах. Никой не говореше за дома и семейството си, не и сред войниците. Преди Военното училище не е имало никакъв друг живот. Никой не получаваше и никой не пишеше писма. Всеки се преструваше, че не му пука.
Но на мен ми пука, помисли си Ендър. Единствената причина, заради която съм тук, е някой бъгер да не простреля в окото Валънтайн, да не й пръсне главата като на войниците от видеофилмите за първите сражения с бъгерите. Да не й разполови главата с бластер, така че мозъкът й да потече като превтасало тесто, както се случва в най-противните ми кошмари, в най-противните ми нощи, когато се събуждам и треперя, но не отронвам нито дума, защото трябва да мълча или другите ще чуят, че тъгувам за семейството си и че искам да си отида у дома.
Сутрин се чувстваше по-добре. Споменът за вкъщи бе само една тъпа болка в най-отдалеченото кътче на паметта му. Умора в очите. Тази сутрин Бонсо влезе, когато момчетата се обличаха.
— Бойни костюми! — извика той. Предстоеше сражение. Четвъртото сражение на Ендър.
Противникът бе армия „Леопард“. Нямаше да е трудно. „Леопард“ бе нова армия и беше винаги на опашката в класацията. Беше сформирана само преди шест месеца с командир Пол Слатъри. Ендър облече новия боен костюм и застана в строя. Бонсо го изтласка грубо и го накара да отиде на опашката. Не биваше да правиш това, рече тихичко Ендър. Можеше да ме оставиш в строя.
Ендър наблюдаваше от коридора. Пол Слатъри бе млад, но бе умен и имаше някои нови идеи. Войниците му бяха непрекъснато в движение, караше ги да се прехвърлят от звезда на звезда и да се плъзгат по стените, за да изпреварват флегматичните саламандри. Ендър се усмихна. Бонсо беше безнадеждно объркан, а така също и войните му. Леопардите оставяха впечатление, че се стрелкат във всички посоки. Битката обаче не клонеше толкова към едната страна, колкото изглеждаше. Ендър забеляза, че леопардите също губят много хора — дръзката им тактика ги излагаше на прекалено много опасности. Но решаващото бе това, че саламандрите се почувстваха победени. Бяха се напълно отказали от инициативата. И макар че силите им бяха почти равни с тези на неприятеля, те се скупчиха като шепа хора, оцелели от някакво клане, сякаш се надяваха, че неприятелят няма да ги забележи в започналата касапница.
Ендър се прокрадна и се вмъкна бавно през портала, ориентира се така, че вратата на неприятеля да е под него, и се понесе бавно на изток, към един ъгъл, където никой нямаше да го забележи. Дори сам стреля в краката си, за да ги замрази в приклекнало положение, което му осигуряваше най-добра защита. За случайния наблюдател той би изглеждал като още един замразен войник, който е напуснал безпомощно бойното поле.