— Хайде, хайде, тук не става въпрос за психоанализа. Ние сме войници, а не знахари. Току-що видя как здравата наби водача на една банда.
— Беше много последователен. Не го наби, а просто го преби. Точно както Мейзър Ракъм на…
— Пожали ме. Значи според преценката на съвета той издържа успешно изпита.
— Почти да. Нека да видим как ще се държи с брат си сега, когато мониторът му е свален.
— С брат си! А не се ли страхуваш от онова, което брат му може да му стори?
— Ти самият каза, че в тази работа има известен риск.
— Пак прегледах някои от записите. Нищо не мога да променя. Момчето просто ми допада. Но си мисля, че ние ще го прекършим.
— Естествено, че ще го прекършим. Нали това ни е работата. Ние сме злата вещица. Обещаваме им захарни петлета, а после изяждаме горките дечица живи.
— Съжалявам, Ендър — прошепна Валънтайн. Тя не сваляше очи от лейкопласта на врата му.
Ендър докосна стената и вратата се затвори зад гърба му.
— Не ме е грижа. Радвам се, че го махнаха.
— Какво са махнали? — Питър влезе във всекидневната с уста пълна с хляб и фъстъчено масло.
Ендър не погледна Питър, за да види красивото десетгодишно момче, което възрастните виждаха — черна гъста разрешена коса и лице, което би могло да принадлежи на Александър Велики. Ендър погледна Питър само за да открие в очите му гняв или досада — онези опасни настроения, които почти винаги причиняваха болка. Сега, когато Питър зърна лейкопласта на врата му, в очите му проблясна издайнически искрицата на гнева.
Валънтайн също я забеляза.
— Сега той е като нас — рече тя, опитвайки се да успокои Питър, преди той да успее да нанесе удар.
Но Питър не се успокояваше лесно.
— Като нас ли? Държаха монитора в главата на това проклето сукалче, докато стане шестгодишно. Кога ти махнаха твоя? Когато беше на три години. Аз загубих моя, когато бях петгодишен. А той почти успя, копелето му с копеле, долен бъгер.
Така е добре, помисли си Ендър. Говори, Питър, говори. Добре е да говориш.
— Сега твоите ангели хранители вече не те наблюдават — продължи Питър. — Не следят дали изпитваш болка, не слухтят да чуят какво говоря, нито пък дебнат какво ще ти направя. И какво ще кажеш сега? Какво ще кажеш?
Ендър сви рамене.
Най-неочаквано Питър се усмихна и плясна с ръце, преструвайки се, че се радва.
— Хайде да поиграем на бъгери и астронавти — предложи той.
— Къде е мама? — попита Валънтайн.
— Излезе — отвърна Питър. — Сега аз съм старшият.
— Мисля, че трябва да повикам татко.
— Викай го, колкото искаш — каза Питър. — Знаеш, че никога не си е у дома.
— Ще играя — рече Ендър.
— Ти ще си бъгерът — каза Питър.
— Остави го поне веднъж да е астронавт — обади се Валънтайн.
— Я си гледай работата и не се бъркай в нашата, дебелано — сряза я Питър. — Да се качим горе да си избереш оръжието.
Ендър знаеше, че играта няма да е приятна. Въпросът не бе в това, кой ще победи. Когато цели пълчища деца играеха из уличките, бъгерите никога не побеждаваха, но понякога играта ставаше нечестна.
Тук обаче, в техния апартамент, играта щеше да започне нечестно и бъгерът нямаше да може да напусне битката, така както биха постъпили в едно истинско сражение бъгерите. Бъгерът щеше да участва в битката, докато астронавтът не решеше, че тя е свършила.
Питър издърпа най-долното чекмедже и извади маската на бъгер. Майка му се беше ядосала, когато Питър я бе купил, но татко му изтъкна, че войната няма да им се размине, ако крият от децата маските на бъгерите или не им позволяват да си играят с детските си лазерни пушки. По-добре е да има военни игри, за да е по-голяма вероятността да оцелеят, когато бъгерите отново дойдат.
Ако оцелея от самите игри, помисли си Ендър. Той си постави маската. Тя му прилепна като длан, притиснала плътно лицето му. Но бъгерите едва ли се чувстват така, помисли си Ендър. Те не носят това лице като маска, защото то е собственото им лице. И дали в родните си светове бъгерите си поставят човешки маски, когато си играят? И как ли ни наричат? Мазници, защото сме много меки и мазни в сравнение с тях.
— Внимавай, Мазнико! — рече Ендър.
Той едва виждаше Питър през дупките за очите.
Питър му се ухили.
— Мазник, така ли? Е, бъгер смахнат, я да видим как ще ти се смачка физиономията.
Ендър не успя да види нищо освен леко преместване на центъра на тежестта на Питър — маската пречеше на периферийното му зрение. Изведнъж усети болка и удар отстрани в главата. Той загуби равновесие и политна в същата посока.