— Уви.
— Ще са необходими месеци. Дори и години, за да се създадат нови бойни зали и да се внедрят симулациите.
— Ето защо отправям още отсега молбата си. Не бива да се губи време. Нужно е да се подходи творчески. Трябва да се измисли най-заплетеното, най-несправедливото и невъзможно подреждане на звездите. Трябва да се измислят нови начини да се заобикалят правилата. Известяване в последната минута. Неравни сили. След това да се внедрят симулациите и да се установи кои са най-трудните и кои най-лесните. Искаме да постигнем напредък в умственото развитие. Искаме да го тласнем напред.
— Кога планираш да го направиш командир? Като навърши осем ли?
— Не, разбира се. Дори не съм сформирал още армията му.
— Значи и нея я подготвяш по същия начин?
— Прекалено много се вживяваш в играта, Андерсън. Забравяш, че тя е само тренировъчно занятие.
— Тя е и статут, самоличност, цел, име — всичко, което превръща тези деца в личности, идва от играта. Ако се разчуе, че тя може да бъде манипулирана и подправяна, това ще опропасти цялото училище. Не преувеличавам.
— Знам.
— И така, искрено се надявам, че Ендър Уигин наистина е момчето, което ни трябва, защото ти за дълго време ще погубиш предимствата на нашите методи на обучение.
— Ако Ендър не е момчето, което ни трябва, ако разцветът на неговия военен талант не съвпадне с пристигането на нашите флотилии на планетите на бъгерите, тогава изобщо няма да има значение какви ще са методите ни на обучение.
— Надявам се да ми простиш, полковник Граф, но съм убеден, че трябва да докладвам на Стратегоса и на Хегемона за тези ти заповеди и за това, какви според мен ще са последиците от тях.
— А защо не и на нашия скъп Полемарх?
— На всеки е известно колко сте близки с него.
— Каква враждебност, майор Андерсън. А аз си мислех, че сме приятели.
— Приятели сме. И мисля, че може и да си прав по отношение на Ендър. Но не съм убеден, че ти единствен трябва да решаваш съдбата на света.
— А пък аз не съм убеден, че е редно да решавам дори и съдбата на Ендър Уигин.
— Значи нямаш нищо против да ги известя?
— Разбира се, че имам, натрапнико. Това трябва да се реши от хора, които знаят за какво става въпрос, а не от тези наплашени политици, които са се издигнали само защото случайно са блеснали като политици в родината си.
— Но нали си наясно защо искам да го направя?
— Защото си бюрократ и късогледо копеле и защото си мислиш, че трябва да се застраховаш, в случай че нещата се объркат. А в случай че нещата наистина се объркат, ние всички ще станем плячка на бъгерите. Така че имай ми засега доверие, Андерсън, и не ми изсипвай на главата цялата тази проклета Хегемония. И без тях животът ми е достатъчно труден.
— О, намираш това за несправедливо? Да не би да те заплашва нещо? Значи можеш да усложняваш живота на Ендър, но не и своя, така ли?
— Ендър Уигин е десетократно по-умен и по-силен от мен. Това, което съм замислил, само ще спомогне за разцъфтяването на гения му. Ако аз трябва да мина през тези изпитания, те ще ме довършат. Майор Андерсън, наясно съм, че съсипвам играта, и ми е известно, че ти я обичаш повече от всички момчета, които играят. Намрази ме, ако искаш, но не ми пречи.
— Запазвам си правото да се свържа с Хегемонията и Стратегството по всяко време. Но засега — прави каквото си намислил.
— Благодаря ти от сърце.
— Ендър Уигин, малкият пръдльо, който оглавява класацията, какво удоволствие е да те видим сред нас. — Командирът на армия „Плъх“ се бе проснал върху едно долно легло, покрил се единствено с чина си. — Коя армия би могла да загуби, щом разполага с твоята безценна помощ? — Няколко момчета наоколо се изкискаха.
Едва ли би могло да има две по-различни армии от „Саламандър“ и „Плъх“. Помещението бе разхвърляно, многолюдно и шумно. Ендър си бе мислил, че след Бонсо безпорядъкът би му се отразил добре. Тук обаче установи, че безпорядъкът го потиска.
— Как я караш, Ендър — крив холендър? Аз, Роуз дьо Ноуз, съм еврейско момче, чийто ум сече, а ти си тъп малчуган, през ден напикан. Гледай да не го забравяш.
Откакто бе основан МФ, Стратегосът на военните сили винаги е бил евреин. Съществуваше мит, че еврейските генерали не губят войни. И това твърдение бе все още вярно. То караше всяко еврейче във Военното училище да мечтае да стане Стратегос и още от самото начало допринасяше за доброто му име. Това, естествено, причиняваше и негодувание. Къде с възхита, къде с насмешка армия „Плъх“ бе често наричана „Лударен отряд“ по подобие на Ударния отряд на Мейзър Ракъм. Мнозина обичаха да си припомнят, че по време на Второто нашествие, макар че американски евреин бе Хегемон на Съюза, че евреин от Израел бе Стратегос и че руски евреин бе Полемарх на флота, не друг, а Мейзър Ракъм, почти неизвестен, съден два пъти от военния съд, полу-маор от Нова Зеландия, бе онзи, чийто Ударен отряд разби и окончателно смаза флота на бъгерите в сраженията около Сатурн.