И хората казваха, че щом Мейзър Ракъм е успял да спаси света, тогава няма никакво значение дали си евреин, или не.
Значение обаче имаше и това бе известно на Роуз дьо Ноуз. Той се присмиваше на себе си, като изпреварваше подигравателните забележки на антисемитите — почти всеки, когото Роуз побеждаваше в сражение, намразваше поне за известно време евреите. Но в същото време Роуз държеше всеки да разбере достойнствата му. Армията му бе на второ място и се бореше за първо.
— Взех те, момче, защото не искам другите да си мислят, че побеждавам само защото имам страшно добри войници. Искам да знаят, че дори и с такъв дребосък като теб пак мога да печеля битки. Тук имаме само три правила. Прави каквото ти наредя и не се напикавай в леглото.
Ендър кимна. Той разбираше, че Роуз очаква да го попита за третото правило. И го попита.
— Аз ти изброих три правила. Тук не ни бива много по математика.
Подтекстът бе ясен. Най-важна от всичко е победата.
— С твоите тренировки с онези пикльовци е приключено, Уигин. Край. Вече си в армия на големи момчета. Слягам те във взвода на Динк Мийкър. Отсега нататък, каквото и да стане, Динк Мийкър за теб е Бог.
— А ти тогава кой си?
— Шефът на личен състав, който е взел Бог на работа. — Роуз се ухили. — И ти се забранява да използваш чина си, докато не замразиш двама противникови войници в една битка. Приеми заповедта като самозащита от моя страна. Дочувам, че си гениален програмист. Не искам да си пъхаш носа в моя чин.
Всички избухнаха в смях. Само след миг Ендър разбра защо. Роуз бе програмирал чина си да показва в увеличен формат мъжки генитали, които се полюляваха на екрана на чина, покрил големия скут на Роуз. Точно на такъв командир би ме дал Бонсо, помисли си Ендър. Как е възможно да печели битки момче, което прекарва времето си по този начин.
Ендър намери Динк Мийкър в игралната зала. Той не играеше, а седеше и наблюдаваше.
— Едно момче ми каза кой си — рече Ендър. — Аз съм Ендър Уигин.
— Известно ми е — отвърна Мийкър.
— Зачислен съм в твоя взвод.
— Известно ми е — повтори той.
— Не съм много опитен.
Динк вдигна поглед към него.
— Виж, Уигин, всичко това ми е известно. Защо, мислиш, че накарах Роуз да те вземе в моя взвод?
От него не се бяха отървали, бил е разменен, защото са го поискали. Мийкър го е поискал за взвода си.
— Защо? — попита Ендър.
— Наблюдавах тренировките ти с новобранците. Мисля, че даваш надежди. Бонсо е глупав и ми се искаше да получиш по-добро обучение от това, което Петра може да ти даде. Тя може само да стреля.
— Трябваше да се науча и да стрелям.
— Все още се движиш така, сякаш те е страх да не си намокриш гащичките.
— Тогава научи ме.
— Тогава започвай да се учиш.
— Няма да се откажа от тренировките през свободното си време.
— Аз и не искам да се отказваш от тях.
— Само че Роуз дьо Ноуз иска.
— Роуз дьо Ноуз не може да ти пречи. Както и не може да ти попречи да си използваш чина.
— Мислех си, че командирите могат да се разпореждат за всичко.
— Те могат да заповядат и луната да стане синя, само че тя няма да посинее. Слушай, Ендър, командирите имат толкова власт, колкото им позволиш да имат. Колкото повече им се подчиняваш, толкова повече власт имат над теб.
— Как да им попреча да ми причиняват болка? — припомни си Ендър удара на Бонсо.
— Сигурен съм, че само заради това се записа в индивидуалния боен курс.
— Ама ти наистина си ме наблюдавал, а?
Динк не отговори.
— Не искам да сърдя Роуз. Вече искам да съм част от битките. Омръзна ми да не участвам до края на сражението.
— Ще слезеш надолу в класацията.
Този път Ендър не отговори.
— Слушай, Ендър, докато си част от моя взвод, ще си част и от битката.
Ендър скоро разбра защо. Динк тренираше своя взвод отделно от другите взводове на армия „Плъх“ с необходимата дисциплина и енергичност. Той никога не се съветваше с Роуз и много рядко участваше в маневри с цялата армия. Сякаш Роуз командваше една армия, а Динк друга, доста по-малка, която сякаш случайно провеждаше по същото време занятията си в бойната зала.