След скоростта и напрежението на занятията, след изтощението и убийствените усилия човек си почиваше само като го гледаше как се рее. Това продължи десетина минути, докато Динк стигна до другата стена. Отблъсна се доста рязко от нея, върна се при бойния си костюм и се напъха в него.
— Хайде! — рече той на Ендър.
Отидоха в спалното помещение. То бе празно, тъй като всички момчета бяха на вечеря. Всеки от двамата отиде до леглото си и си облече униформата. Ендър отиде до леглото на Динк и изчака за миг, докато Динк се приготви за тръгване.
— Защо ме изчака? — попита Динк.
— Не бях гладен.
— И така, сега стана ли ти ясно защо не съм командир?
Ендър си бе задавал този въпрос.
— Всъщност те ме повишаваха на два пъти, но аз отказвах.
Отказвал?
— Вземаха ми старото шкафче, и леглото, и чина, определяха ми командирска кабина и ми даваха армия. Но аз оставах в кабината само докато се откажат от намеренията си и ме върнат в нечия друга армия.
— Защо?
— Защото няма да им позволя да ми направят този номер. Сигурен съм, че ти вече си прогледнал в това блато, Ендър. Но ми се струва, че си още малък. Тези, другите армии, не са нашият истински противник. Истинският ни враг са учителите. Те ни карат да воюваме един срещу друг и да се мразим. Играта е всичко. Да побеждаваш, да побеждаваш и пак да побеждаваш. А това е едно нищо. Ние се изтрепваме, измисляме какво ли не, за да победим другия, а през цялото време дъртите копелета ни наблюдават, изучават ни, откриват слабите ни места и решават дали ни бива или не. И за какво да ни бива? Бях шестгодишен, когато ме доведоха тук. Какво, по дяволите, знаех тогава? Те бяха тези, които решиха, че съм подходящ за програмата, но никой не ме попита дали програмата е подходяща за мен.
— И защо не си отиде у вас?
Динк изкриви устни в усмивка.
— Защото не мога да се откажа от играта. — Той подръпна плата на бойния си костюм, прострян върху леглото. — Защото обичам всичко това.
— Тогава защо да не станеш командир?
Динк разтърси глава.
— Никога. Виж как се отразява това на Розен. Момчето е лудо. Роуз дьо Ноуз. Спи тук, при нас, вместо в кабината си. Защо ли? Защото се страхува да остане сам, Ендър. Страх го е от тъмното.
— Роуз?
— Но те го направиха командир и той сега трябва да се държи като командир. А не знае какво прави. Побеждава, но това го плаши най-много от всичко, защото не знае защо побеждава, само дето подозира, че аз имам нещо общо с това. Всеки миг някой би могъл да открие, че Розен не е някой израелски генерал-магьосник, който може да спечели всяка битка. Той не знае защо трябва да печели или губи. Никой не знае.
— Но това не означава, че е луд, Динк.
— Знам. Ти си тук от една година и си мислиш, че тези хора са нормални. Да, но не са. Никой от нас не е. Свързвам се с библиотеката, осигурявам си книги за чина. Стари книги, защото те не ни позволяват да четем нищо ново. От тези книги обаче добих много прилична представа за децата и мога да ти кажа, че ние изобщо не сме деца. Децата могат да губят понякога и никой не се притеснява от това. Децата не служат в армии, не са командири, не се разпореждат с четирийсет други деца. Човек едва ли би могъл да върши това, без да полудее.
Ендър се опита да си припомни как изглеждаха другите деца в класа и в училището му, там, на Земята. Но единственият, за когото си спомняше, бе Стилсън.
— Имах брат. Съвсем нормално момче. Интересуваха го единствено момичетата. И пилотирането. Искаше да лети. Обичаше да играе на топка с другите момчета. Много изискана игра — стрелба с топка в обръчи, дриблиране по коридорите, докато охраната по спокойствието ни конфискуваше топката. Страшно весело си живеехме. Тъкмо ме учеше да дриблирам, когато ме взеха тук.
Ендър си спомни за собствения си брат, но споменът не му достави радост.
Динк изтълкува погрешно изражението на Ендър.
— Ти какво? Да, знам, тук никой не бива да говори за семейството си. Но нали всеки от нас е дошъл отнякъде? Нали ти е известно, че Военното училище не ни е създало. Военното училище не създава нищо. То само унищожава. А ние всички си спомняме различни неща за родния си дом. Може би не много приятни неща, но си спомняме, а после лъжем и се преструваме… Виж, Ендър, защо никой никога не говори за вкъщи? Не е ли това доказателство, че тази тема е много важна за всеки един от нас? И че никой не си признава, че… о, по дяволите!