— Не, всичко е наред — рече Ендър. — Просто си мислех за Валънтайн. Моята сестра.
— Не исках да те разстройвам.
— Няма нищо. Не мисля често за нея, защото винаги започвам да се чувствам… като сега.
— Точно така, ние никога не плачем. Господи, изобщо не съм се замислял за това. Тук никой никога не плаче. Ние наистина се опитваме да се държим като възрастни. Като бащите си. Обзалагам се, че приличаш на баща си. Обзалагам се, че той е така спокоен и преглъща всичко, докато накрая избухне и…
— Аз не приличам на баща си.
— Значи може би греша. Но вземи Бонсо, твоя бивш командир. Той е в напреднал стадий на мания за испанска чест. Не може да си позволи да изпита и най-малката слабост. Да бъдеш по-добър от него е истинска обида. Да си по-силен е все едно да му отрежеш тестисите. Ето защо те мрази, защото не показа, че страдаш, когато се опита да те накаже. Той те мрази заради това и наистина иска да те убие. Той е луд. Всички са луди.
— А ти не си ли?
— И аз ще полудея, дребосъче, но превъртя ли, ще се понеса сам-самин из залата и лудостта ми ще изтече от мен, ще попие в стените и няма да избие, докато не настъпят нови сражения и докато не започнат да се бухат в стените малки момчета, които да я смажат.
Ендър се усмихна.
— И ти ще полудееш — каза Динк. — Хайде да ходим да ядем.
— Възможно е да станеш командир и без да полудяваш. Може би като знаеш за лудостта, няма й да се дадеш.
— Няма да позволя на тези копелета да ме водят за носа, Ендър. Теб също са те набелязали и не очаквай да са много мили с теб. Виж само какво ти направиха досега.
— Не са ми направили нищо, освен че ме повишиха.
— И от това животът ти стана много весел, така ли?
Ендър се засмя и поклати глава.
— Излиза, че май си прав.
— Те си мислят, че си им в кърпа вързан. Не им се давай.
— Но нали затова съм тук — рече Ендър. — За да направят от мен онзи човек, който ще спаси света.
— Не е възможно все още да вярваш в това.
— Да вярвам в кое?
— В това, че бъгерите ни заплашват. Че трябва да се спасява светът. Слушай, Ендър, ако бъгерите трябваше да се върнат, за да ни унищожат, те отдавна щяха да са тук. Те няма да ни нападнат. Ние ги победихме и те се пръждосаха!
— Но видеофилмите…
— Всички те са от Първото и Второто нашествие. Баба ти, дядо ти още не са били родени, когато Мейзър Ракъм е разгромил бъгерите. Внимателно гледай филмите. Те са пълна измишльотина. Изобщо няма да има никаква война, просто ни будалкат.
— Но защо?
— Защото, докато хората се страхуват от бъгерите, МФ може да си запази властта, а докато МФ е на власт, определени страни могат да запазят своето господство. Но ти продължавай да гледаш видеофилмите, Ендър. Хората много скоро ще разберат истината за тази игра и ще започне гражданска война, която ще сложи край на всички игри. Това е истинската заплаха, Ендър, а не бъгерите. И когато тази война започне, ние с теб няма да бъдем приятели. Защото ти си американец, също като другите ни учители, а аз не съм.
Отидоха в трапезарията и вечеряха, като разговаряха за други неща. Но Ендър неволно продължаваше да мисли за казаното от Динк. Военното училище бе толкова изолирано, играта заемаше толкова важно място в съзнанието на децата, че Ендър бе забравил, че отвън има и друг свят. Испанска чест. Гражданска война. Политика. Военното училище бе едно наистина много малко място, нали?
Ендър обаче не споделяше заключенията на Динк. Бъгерите бяха реалност. Заплахата бе реална. МФ контролираше много неща, но не и видеофилмите и ефира. Поне не там, където Ендър бе отраснал. В родното място на Динк, в Холандия, при три поколения под руско господство, вероятно всичко се контролираше, но Ендър знаеше, че в Америка лъжите нямат дълъг живот. Ето защо той вярваше.
Вярваше, но семенцето на съмнението бе вече посято и от време на време пускаше по някое коренче. Това семенце промени всичко. То накара Ендър да се вслушва по-внимателно в онова, което хората искаха да кажат, а не в онова, което казваха. Накара го да поумнее.
На вечерната тренировка бяха дошли дошли едва половината от момчетата.
— Къде е Бърнард? — попита Ендър.
Алей се ухили. Шен притвори очи с вид на човек, изпаднал в блажен размисъл.
— Не си ли чул? — попита друго момче, новобранец от групата на по-малките. — Говори се, че новобранец, който посещава твоите тренировки, няма да струва и пет пари, когато отиде в някоя армия. Говори се, че командирите изобщо не искат войници, които са осакатени от твоето обучение.
Ендър кимна.