Ендър си спомни какво бе казал Динк и се запита дали Алей наистина няма право.
— Ей, Ендър! — изкрещя едно от големите момчета, когато Ендър напускаше бойната зала. — Ти си нищожество. И ще си останеш нищожество.
— Това е бившият ми командир Бонсо — рече Ендър. — Имам чувството, че не ме обича.
Още същата вечер Ендър прегледа на чина си рапортите на дежурните. Четири момчета бяха потърсили медицинска помощ. Едно с натъртени ребра, друго с контузия на тестисите, трето с отпрано ухо и едно със счупен нос и разклатен зъб. Причината за нараняването бе една и съща:
НЕВОЛНО СБЛЪСКВАНЕ ПРИ НУЛЕВА ГРАВИТАЦИЯ
Щом преподавателите бяха допуснали станалото да бъде отразено в официалния рапорт по този начин, те очевидно не възнамеряваха да накажат никого за неприятното малко стълкновение в бойната зала. Наистина ли нищо не се канеха да предприемат? Наистина ли не им пукаше какво става в това училище?
И тъй като се бе върнал в спалното помещение по-рано от обикновеното, Ендър включи чина си, за да поиграе на фантастичната игра. Доста време бе минало, откакто бе играл за последен път. По тази причина играта не започна оттам, откъдето бе прекъснал. Започна от трупа на Великана. Само че сега бе много трудно да разпознае човек, че това е труп, освен ако не застане отдалеч и не го огледа много внимателно. Трупът се бе превърнал в могила, обрасла с трева и пълзящи растения. Белееше се само челната кост, подобно на варовикова скала, която се подава от тъжна, обрулена планина.
Ендър не възнамеряваше да се бие отново с децата-вълци, но за неговата изненада те не бяха там. Вероятно убити веднъж, те изчезваха завинаги. Това мъничко го натъжи.
Започна да си проправя път под земята, през тунелите, към издатината в скалата, от която се виждаше красивата гора. Отново се хвърли надолу, облакът отново го улови и отнесе в кулата на замъка.
Змията отново започна да се разплита от килимчето, само че този път Ендър не се поколеба. Пъхна главата й под крака си и с все сила я настъпи. Тя се гърчеше и извиваше, но в отговор Ендър я размазваше все по-ожесточено о каменния под. Накрая змията притихна. Ендър я вдигна и разтърси, докато тя се разплете докрая и шарката от килимчето изчезна. После, повлякъл змията след себе си, той започна да търси изход.
Вместо изход намери огледало. И в огледалото видя лице, което лесно разпозна. Беше Питър със струйка кръв по брадичката и една змийска опашка, която се подаваше от ъгълчето на устата му.
Ендър извика и отблъсна чина от себе си. Неколцината в помещението се разтревожиха от вида му, но той се извини и им каза, че всичко е наред. Те се разотидоха. Отново впи очи в чина. Фигурката му бе все още там и се взираше в огледалото. Опита се да надигне някои от мебелите, за да счупи огледалото, но нищо в стаята не помръдваше от мястото си. Огледалото също не можеше да се откачи от стената. Накрая Ендър запрати змията в него. Огледалото се разби, като остави след себе си дупка в стената. От дупката изпълзяха десетина змийчета, които бързо започнаха да кълват фигурката на Ендър. Като ги отскубваше трескаво от себе си, фигурката се сгърчи и умря сред живо кълбо от змийчета.
Екранът угасна и на него се появиха думите:
ЩЕ ИГРАЕТЕ ЛИ ПОВТОРНО?
Ендър заяви, че приключва, и прибра чина.
На следващия ден няколко командири дойдоха при Ендър, а други изпратиха войници, за да му кажат да не се безпокои: повечето от тях намирали извънредните тренировки за отлична идея и той не трябвало да ги прекратява. И за да са сигурни, че никой няма да му досажда, те изпращаха по няколко от по-големите си войници, които се нуждаеха от допълнителни тренировки, за да работят с него.
— Новодошлите не отстъпват по сила на бъгерите, които те нападнаха снощи. И онези хубавичко ще си помислят, преди да решат да нападнат пак.
Вместо десетина момчета тази вечер имаше четирийсет и пет, повече от една армия, и дали заради присъствието на по-големите момчета на страната на Ендър, или заради това, че ги бяха понатупали добре предишната вечер, нито един от нападателите не се появи.
Ендър не се върна към фантастичната игра. Но тя продължи да живее в сънищата му. Той си спомняше какво почувства, когато уби змията, как я стъпка на пода, как отпра ухото на онова момче, как преби Стилсън, как счупи ръката на Бърнард. А после ставаше, повлякъл трупа на врага, и намираше физиономията на Питър, която го гледаше втренчено от огледалото. Тази игра знае прекалено много за мен. Тази игра си служи с дебели лъжи. Аз не съм Питър. Аз не нося в сърцето си желанието за убийство.