Валънтайн прочете писмото, което д-р Лайнбъри й бе дала.
„Драга Валънтайн — пишеше в него, — отправяме ти голяма благодарност и похвала за твоите усилия в името на военните дела. С настоящето те известяваме, че си кавалер на Звездата на Лигата на човечеството — първа степен, която е най-високата военна награда, давана на цивилни лица. За съжаление органите за сигурност на МФ не ни разрешават да направим тази награда публично достояние преди успешното завършване на текущите операции, но бихме искали да те известим, че усилията ти се увенчаха с успех.
Искрено твой, генерал Шимон Леви, Стратегос“
Когато Валънтайн прочете повторно писмото, д-р Лайнбъри го взе от ръцете й.
— Наредено ми е да ти го дам да го прочетеш и след това да го унищожа. — Тя извади от едно чекмедже запалка и подпали листа. Той изгоря с буен пламък в пепелника. — Какви бяха новините? — попита тя. — Добри или лоши?
— Продадох брат си — отвърна Валънтайн. — И току-що ми платиха.
— Звучи малко мелодраматично, нали, Валънтайн?
Валънтайн излезе от кабинета, без да отговори.
Същата нощ Демостен заклейми яростно законите за ограничаване на раждаемостта. На хората трябваше да се разрешава да имат по колкото си искат деца и излишното население да се изпраща в други светове, за да се разсели човечеството из цялата галактика и никакво бедствие или нашествие да не могат да заплашат някога човешката раса с унищожение. „Най-високата благородническа титла, която може да бъде дадена на някое дете, пишеше Демостен, трябва да е Третак!“
Това е за теб, Ендър, казваше си тя, докато пишеше.
Питър се засмя от удоволствие, когато прочете написаното.
— Ето това ще ги накара да се изправят на нокти в да ни забележат. Третак! Благородническа титла! О, в теб наистина има нещо порочно!
Глава десета
Армия „Дракон“
— Сега ли?
— Мисля, че да.
— Това трябва да е заповед, полковник Граф. Армиите не започват маневра, защото някой си командир казва: „Мисля, че е време за нападение.“
— Аз не съм командир. Аз съм учител на малки деца.
— Полковник, сър, признавам, че ви досаждах, признавам, че ви бях трън в очите, но това даде резултат, всичко стана така, както вие искахте. През последните няколко седмици Ендър бе дори…
— Щастлив.
— Доволен. Той се справя добре. Умът му е остър, а играта — отлична. Никога не сме имали такова малко момче, което да е така добре подготвено за командир. Обикновено стават командири, когато навършат единайсет години, но макар и само на девет и половина, той е напълно готов.
— Точно така. Когато бях на Земята, се замислих що за човек би излекувал сърдечната болка на някое дете, за да може отново да го хвърли в сражение. Една малка лична нравствена дилема. Моля да не й обръщаш внимание. Бях много изморен.
— Нали трябва да спасим света?
— Повикай го да дойде.
— Правим това, което е необходимо, полковник Граф.
— Хайде, Андерсън, ти направо умираш да видиш как Ендър ще се справи с всички онези фалшифицирани игри, които те накарах да измислиш.
— Много долно нещо е да…
— И аз самият съм долен тип. Хайде, майоре. Ние и двамата сме измет от Земята. Аз също умирам да разбера как ще се справи. В края на краищата нашият живот зависи от това, дали ще се справи наистина добре. Така ли е?
— Нали не възнамерявате да започнете да говорите на жаргона на момчето?
— Повикай го да дойде, майоре. Ще сваля постоянното наблюдение върху файловете му и ще му дам възможност да си осигури защитна система. Онова, което се каним да направим за него, не е чак толкова лошо. Ще възстановя правото му на лична свобода.
— Искате да кажете правото му на изолация.
— Самотата на властта. Иди и го повикай.
— Слушам, сър. Ще го доведа до петнайсет минути.
— Довиждане. Слушам, сър, слушсър, слусър. Надявам се, че си се зарадвал. Надявам се, че си се почувствал щастлив, Ендър. Може би да ти е за последен път в живота. Добре дошло, момченце. Скъпият ти чичко Граф е приготвил за теб специален план.