— Мислех си, че въпросът е приключен — рече бащата.
Питър не каза нищо, само си поля юфката с мляко.
А Ендър си помисли: „Може би все пак няма да ходя на училище днес.“
Бащата набра кода за отваряне на вратата и стана от масата.
— Аз ще видя кой е — рече той. — Вие стойте тук и се хранете.
Първото поръчение изпълниха, но не и второто. След няколко секунди бащата се върна в стаята и кимна на майката.
— Здравата си я загазил — каза Питър. — Открили са какво си направил на Стилсън и сега ще трябва да излежаваш наказание на Астероидния пояс.
— Та аз съм едва шестгодишен, глупако, аз съм малолетен.
— Ти си Третак, лайно такова. И нямаш никакви права.
Валънтайн влезе с ореол от разрошени коси около лицето си.
— Къде са мама и татко? Много съм зле, за да отида днес на училище.
— Значи пак контролно, нова проверка на мозъка, така ли? — попита Питър.
— Я млъквай, Питър — сряза го Валънтайн.
— Трябва да си отпуснеш душата и да се радваш — продължи Питър. — Можеше да е и по-лошо.
— Не виждам кое може да е по-лошо.
— Можеше да е проверка на задника ти.
— Дрън-дрън — каза Валънтайн. — Къде са майка и татко?
— Разговарят с някакъв от МФ.
Тя машинално погледна към Ендър. Та нали години наред бяха очаквали да дойде някой и да им съобщи, че Ендър е издържал успешно изпитанието и че имат нужда от него.
— Точно така, погледни го! — рече Питър. — Но може би разговарят и за мен, нали? Може да са осъзнали, че в края на краищата аз бях най-добрият сред онази пасмина. — Самолюбието на Питър бе наранено и той, както винаги в такива случаи, се държеше като леке.
Вратата се отвори.
— Ендър — каза бащата, — трябва да дойдеш.
— Съжалявам, Питър — присмя му се Валънтайн.
— Деца, работата не е за смях — намръщи се бащата.
Ендър последва баща си във всекидневната. Офицерът от МФ стана на крака при влизането им, но не протегна ръка на Ендър.
Майката въртеше нервно венчалната халка около пръста си.
— Андрю — рече тя, — никога не съм предполагала, че можеш да участваш в бой.
— Малкият Стилсън е в болницата — каза бащата. — Контузил си го сериозно. И то с обувката си, Андрю, което не е много честно.
Ендър поклати глава. Той бе очаквал за случая Стилсън да дойде някой от училище, но не и флотски офицер. Положението бе явно много по-сериозно, отколкото бе очаквал. Но въпреки това не си представяше как другояче би могъл да постъпи.
— Имаш ли някакво обяснение за поведението си, млади момко? — попита офицерът.
Ендър отново поклати глава. Не знаеше какво да каже, а и се боеше да не се покаже по-жесток, отколкото го бяха обрисували действията му. Ще понеса наказанието, каквото и да е то, мислеше си той. Само нека да приключим този въпрос.
— Склонни сме да вземем под внимание смекчаващи вината обстоятелства — продължи офицерът. — Но трябва да ви кажа, че шансовете не са много големи. Да го рита в слабините, да го рита нееднократно в лицето и в тялото, и то когато е бил вече съборен на земята — ти май наистина си изпитвал удоволствие от това.
— Не е вярно — прошепна Ендър.
— Тогава защо си го направил?
— Цялата му банда беше там — отвърна Ендър.
— И какво от това? Това оправдава ли те с нещо?
— Не.
— Кажи ми защо си продължил да го риташ. Ти вече си бил спечелил боя.
— С това, че го повалих на земята, спечелих само първата битка. А аз исках още там да спечеля и всички бъдещи битки, за да ме оставят завинаги на мира. — Ендър не можа да се сдържи — толкова се страхуваше и толкова се срамуваше от собствената си постъпка, че макар и да положи всички усилия да не го прави, той отново се разплака. Ендър не обичаше да плаче и рядко го правеше, а сега за по-малко от един ден го направи три пъти. И всеки път бе по-лошо от предишния. Да плаче пред майка си, пред баща си и пред този военен бе наистина срамно. — Вие ми махнахте монитора — добави Ендър. — Трябваше да се погрижа за себе си, нали?
— Ендър, трябваше да помолиш някой възрастен за помощ — започна бащата.
Но офицерът се изправи и прекоси стаята. Той протегна ръка на Ендър.
— Ендър, аз се казвам Граф. Полковник Хайръм Граф. Завеждам началното обучение във Военното училище в Астероидния пояс. Дойдох да те поканя да постъпиш в нашето училище.
Значи все пак…
— Ами мониторът…
— Последният етап от твоето проучване бе да се види какво ще стане, когато ти свалим монитора. Не постъпваме винаги така, но в твоя случай…