Неспособен повече да се забавлява с този рутинен телефонен разговор, той прекъсна връзката и съобщи:
— Бусът е на пистата край портала. Хората от Транспортна полиция и нюйоркското управление също са тук — пет автомобила, десет души, плюс колата за арестанти.
— Ник спомена ли ти как се представят „Янките“? — попитах го.
— Не.
— Играят с „Детройт“. Вече трябва да тече петият ининг.
— В края на четвъртия „Детройт“ водеха с три на едно — отвърна Дебра Дел Векио.
— Очертава се тежък сезон — заключих.
Известно време дрънкахме глупости.
— Плати ли си вече подоходния данък? — попитах Кейт.
— Естествено. Нали съм счетоводителка.
— Досещах се. — Обърнах се към Фостър. — И ти ли си счетоводител?
— Не, юрист съм.
— Защо ли не се изненадвам? — подхвърлих аз.
— Мислех, че сте от ФБР — учуди се Дебра.
— Повечето агенти са счетоводители или юристи — поясни Кейт.
— Странно — каза госпожа Дел Векио.
Тед Наш просто стоеше до стената, натикал ръце в джобовете си и зазяпай в пространството. Мислите му навярно се рееха към доброто старо време на дербито ЦРУ — КГБ. Сигурно изобщо не си беше представял, че неговият отбор победител ще трябва да играе със селски тимове.
— Мислех, че си юристка — казах на Кейт.
— Да, завършила съм и право.
— Впечатлен съм. Можеш ли да готвиш?
— Естествено. И имам черен пояс по карате.
— Можеш ли да пишеш на машина?
— Седемдесет думи в минута. Освен това имам диплом за отлична стрелба с пет различни пистолета и три вида пушки.
— Как си с деветмилиметров браунинг?
— Няма проблем.
— Едно състезание?
— Естествено. Когато поискаш.
— Петара за точка.
— Десет и съм съгласна.
Стиснахме си ръцете.
Не се влюбвах, нищо подобно, но трябва да призная, че бях заинтригуван.
Минутите изтичаха. Реших да запълня времето.
— Та значи един тип влиза в бара и вика на бармана: „А бе, всички юристи са задници“. И човекът в края на бара му казва: „Хей, не си прав“. Първият пита: „Защо? Да не си юрист?“ Другият отвръща: „Не, задник съм“.
Госпожа Дел Векио се засмя. После си погледна часовника и сведе очи към радиостанцията си.
Чакахме.
Понякога човек просто предчувства, че нещо не е наред. В този момент и аз имах такова предчувствие.
6
Сержант Анди Макгил, началник-група от отдел „Произшествия“, известен също като „Патлаци и маркучи“, стоеше на стъпалото на камиона за бързо пресрещане. Носеше сребрист огнеупорен костюм и започваше да се поти. Той фокусира бинокъла си към спускащия се боинг. Доколкото виждаше, самолетът се приземяваше нормално.
Макгил надникна през отворения прозорец и каза на пожарникаря Тони Сорентино:
— Не забелязвам признаци за проблем. Съобщи го на другите.
Сорентино, също облечен в огнеупорен костюм, взе микрофона и повтори информацията на шефа си до всички други коли на отдела.
— Предай им да извършат стандартно разгръщане и да следват боинга до края на пистата — нареди сержантът.
Тони се подчини.
По радиостанцията се разнесе гласът на началника на втората група Рон Рамос:
— Трябваме ли ти, Анди?
— Не, но бъдете в готовност — отвърна Макгил. — Извънредното положение все още не е отменено.
— Изглежда ми празна работа.
— Да, но нямаме връзка с пилота.
Макгил завъртя бинокъла към контролната кула. Въпреки тъмните стъкла ясно виждаше хората, скупчили се край големия прозорец. Диспечерите очевидно бяха много възбудени.
Сержантът отвори дясната врата и се вмъкна при Сорентино, който седеше зад волана.
— Какво мислиш?
— Не ни плащат да мислим — отвърна пожарникарят.
— И все пак?
— Ще ми се да вярвам, че няма друг проблем, освен в радиостанциите. Днес не ми се гаси пожар, нито ми се влиза в престрелка с похитители.
Макгил не отговори.
Известно време поседяха в мълчание. Беше им горещо и Анди включи вентилатора.
Сорентино следеше светлинните индикатори и датчиците на пулта. Камионът за бързо пресрещане носеше четиристотин килограма лилав калиев прах, използван за гасене на пожари, три хиляди и петстотин литра обикновена и четиристотин и петдесет литра лека вода.
— Всички системи са в готовност — каза Тони.
Макгил си помисли, че това е шестото му излизане на пистата за тази седмица. Беше се оказало наложително само в един случай — пожар на борда на „Делта“ 737. Всъщност от пет години не бяха гасили истински пожар — „Еърбъс“ 300 със запален двигател. Самият Макгил никога не се бе сблъсквал с отвличане. В „Патлаци и маркучи“ работеше само един човек, който имаше опит с такива неща, но днес не беше дежурен.