— Тук е Ставрос. Какво става?
Сорентино не отговори.
Главният диспечер отново го повика.
Тони нямаше намерение да му признае, че със закъснение са се досетили какъв може да е проблемът. Все още оставаше петдесет процента вероятност да се касае за нещо друго и след няколко секунди щяха да разберат.
Ставрос пак го повика, този път по-настойчиво.
Сорентино знаеше, че трябва да отговори.
— Просто взимаме необходимите предпазни мерки.
— Има ли признаци за пожар?
— Не… няма дим.
Ставрос дълбоко си пое дъх.
— Добре… дръжте ме в течение. И отговаряйте на повикванията ми.
— Възможно е да ни предстои спасителна операция — отсече Тони.
— Не ни пречете. Край!
Главният диспечер погледна Ернандес, за да види дали подчиненият му е чул как се държи с него онзи идиот от „Патлаци и маркучи“. Роберто се преструваше, че не е, и Ставрос си отбеляза да го похвали в доклада си.
Замисли се дали не трябва да съобщи на някого за развитието на събитията.
— Обади се в Центъра за контрол на въздушния трафик и им кажи, че четвърта лява и четвърта дясна писти ще останат закрити поне още петнайсетина минути — нареди той на Ернандес.
После отново насочи бинокъла си към пистата. Не виждаше предната дясна врата, но можеше да следи разгръщането на колите. Ако самолетът експлодираше и в резервоарите беше останало много гориво, автомобилите, които се бяха отдалечили на стотина метра, щяха да имат нужда от пребоядисване. Двете пожарни до боинга щяха да отидат направо за вторични суровини.
Трябваше да признае, че бе имало моменти, в които хората от отдел „Произшествия“ си бяха заслужавали заплатите. Но и всяка минута от неговата седемчасова смяна бе напрегната. Тези момчета е напрягаха само веднъж месечно.
Спомни си думите на онзи идиот от отдела: „Възможно е да ни предстои спасителна операция“. Това на свой ред го подсети, че неговото участие в събитията е приключило със спирането на самолета. Сега само трябваше да информира Центъра за контрол на въздушния трафик за положението на пистите. По-късно щеше да се наложи да напише доклад, който да не влиза в противоречие със записаните му разговори. Сети се, че разговорът с човека от министерството на правосъдието също е бил записан, и това го накара да се почувства по-добре.
Извърна се от големия прозорец и отиде на кафе-бара. Ако боингът се взривеше, щеше да го чуе и усети. Ала не искаше да го види.
Анди Макгил стисна брадвичката в лявата си ръка и допря опакото на облечената си в ръкавица дясна ръка до вратата. Горната част на ръкавицата бе тънка и на теория топлината можеше да проникне през материята. Той изчака няколко секунди, но не усети нищо.
Изтегли дръжката от нишата й и я натисна нагоре, за да изключи автоматичното спускане на аварийната стълба.
Погледна надолу зад себе си и видя, че от дясната му страна е застанал един от пожарникарите — държеше маркуча на автомобила насочен право към затворената врата. Другата пожарна, спасителен екип четири, беше на петнайсет метра назад. Хората му бяха с противогази и не можеше да ги различава, но вярваше на всички, така че нямаше значение. Мъжът на покрива на втората пожарна му даде знак с палци нагоре и Макгил му отговори по същия начин.
После силно натисна дръжката надолу. Ако налягането в самолета не бе изравнено, вратата нямаше да поддаде и щеше да се наложи да разбие прозорчето.
Внезапно вратата хлътна навътре. Той пусна дръжката и люкът автоматично се прибра в тавана. Сержантът се приведе под прага, за да избегне очакваните пламъци. Но нямаше нищо.
Без да губи време, Макгил се набра на мускули и се качи на борда. Бързо се озърна и видя, че се намира в предното отделение на стюардите, където и трябваше да е според плана на боинга. Провери противогаза си и притока на кислород, опря брадвичката на херметичната стена и погледна към другия изход. Там определено нямаше дим, ала не можеше да каже дали няма пламъци. Завъртя се към отворената врата и даде знак на хората си, че е добре.
После излезе от отсека на стюардите. Надясно беше първа класа, наляво — втора. Спиралното стълбище пред него водеше към пилотската кабина и бизнес-класата.
Остана неподвижен за момент и усети вибрациите на двигателите Всичко му се струваше нормално. Освен две неща: бе прекалено тихо и завесите на първа и втора класа бяха плътно спуснати. Правилникът на Федералното управление на авиацията изискваше по време на излитане и кацане да са дръпнати. И защо не се бе появил никой от стюардите? Но това бе най-малкият му проблем.