И докато пътувахме за офиса, ни попита:
— Хареса ли ви мотелът?
— Чудесен е — отвърна Кейт.
— Освободихте ли стаите?
— Да. Ще прекараме следващите няколко дни в Лос Анджелис. Освен ако нямаш да ни кажеш нещо друго.
— Ами… шефовете във Вашингтон искали утре следобед да дадете голяма пресконференция. Най-късно утре сутринта трябвало да сте там.
— Каква пресконференция? — попитах.
— Голяма. Нали знаеш, когато разкриват всичко. Всичко за полет сто седемдесет и пет, за Халил, за въздушния удар срещу Либия през осемдесет и шеста, за убитите от Халил пилоти и за случилото се вчера с Уигинс. Пълно разкритие. Молба за съдействие от страна на обществеността и така нататък.
— И защо сме им ние? — зачудих се аз.
— Мисля, че им трябват двама герои. Мъж и жена. Най-добрите и най-умните. — Чък се засмя. — Пък и единият от вас е много фотогеничен!
Денят не започваше добре, въпреки че пак беше над двайсет градуса и слънчево.
— Искате ли да спрем за нещо? — попита Чък. — За бельо например?
— Не. Карай.
След няколко минути той спря на паркинга на офиса на ФБР и заяви:
— Отивам на сърф.
Реших, че се майтапи. Както и да е, слязохме и се запътихме към сградата.
— Голяма гадост — казах на Кейт. — Не искам да ме показват като панаирджийско магаре.
— Не искаш да те покажат на пресконференция?
— Не искам. Имам работа.
— Бихме могли да използваме пресконференцията, за да обявим годежа си.
— Голяма смешка. Това навярно се дължеше на моето влияние, но тая сутрин не бях в настроение.
Влязохме в сградата, качихме се с асансьора и натиснахме звънеца на вратата. Отвори ни Синди Лопес, която ни съобщи:
— Трябва да се обадите на Джак Кьоних.
Вече ми писваше от тези думи.
— Ти му се обади — казах на Кейт.
Върнахме бронираните жилетки, влязохме в офиса и аз набрах номера на Джак Кьоних. В Лос Анджелис бе едва осем и бях почти сигурен, че в Ню Йорк е вече единайсет.
Секретарката на Джак ме свърза и той каза:
— Добро утро.
Долових любезни нотки, което ме уплаши.
— Добро утро. — Включих високоговорителя, така че Кейт да може да взима участие в разговора. — Тук е и Кейт.
— Здравей, Кейт.
— Здравей, Джак.
— Първо — започна той, — искам да ви поздравя за изключителната работа, страхотна детективска работа. Доколкото разбирам, Джон, приложил си извънредно ефикасен метод на разпит по отношение на господин Азим Рахман.
— Забих си коляното в ташаците му и се опитах да го удуша. Стар метод.
Кратко мълчание, последвано от:
— Хм, лично разговарях с този господин и той изглежда щастлив от възможността да стане федерален свидетел.
Прозях се.
— Освен това разговарях с Чип Уигинс и той ми даде някои сведения от първа ръка за удара срещу Ал Азизия. Страхотна операция! Но Уигинс намекна, че една от бомбите може малко да се е отклонила и че няма да се изненада, ако именно тя е улучила дома на Халил. Каква ирония, а?
— Предполагам.
— Знаеш ли, че тоя лагер в Ал Азизия е наречен „университет по джихад“? Вярно е. И преди, и сега се използва като център за подготовка на терористи.
— За оная идиотска пресконференция ли ме подковаваш?
— Не те подковавам. Информирам те.
— Джак, хич не ми пука какво се е случило в Ал Азизия през осемдесет и шеста. Не ми пука дали семейството на Халил е било убито случайно, или нарочно. Трябва да заловя престъпник и той е тук, не във Вашингтон.
— Не ни е известно къде е престъпникът. Спокойно може да е в Либия или да се е върнал на Източното крайбрежие. А може и да е във Вашингтон. Кой знае? Зная обаче, че директорът на ФБР и заместник-директорът по антитероризма, да не споменавам за президента, искат утре да сте във Вашингтон. Така че дори не си и помисляй да ми правиш оня номер с изчезването.
— Слушам, господин Кьоних.
— Добре. Ако не се появиш, ще ми скъсат гъза.
— Разбрах те.
След което — явно за да не си променя решението — той попита:
— Как си, Кейт?
— Чудесно. Как е Джордж?
— Добре. Все още е в „Конквистадор“, но утре ще се върне на Федерал Плаза. Джак пак реши да си поговори с мен. — Джон, капитан Стайн ти праща поздравления за добре свършената работа.
— Престъпникът все още е на свобода, Джак.
— Но ти спаси живота на Уигинс. Капитан Стайн се гордее с теб.
Всички се гордеем с теб.
И така нататък. Празни приказки. Но в правоохранителните органи е важно да установиш нещо като лични взаимоотношения. В смисъл, че на всеки му пука за другия. Това е правилна стратегия, струва ми се, и е в тон с новата извънредно деликатна Америка. Зачудих се дали и в ЦРУ е така. Което ми напомни нещо и попитах: