— Ясно. Всъщност мисля, че в онзи пакет е имало мотички и търнокопчета. Нали си виждал как ги опаковат в евтините магазини? Търнокопчета, събрани в кашон, не по-голям от кутия за риза. Плюс шест стола, маса, чадър и два шезлонга, тайванско производство. Вкарай част А в отвор В. Добре, ще се видим във Вашингтон.
— Да. Ще уредим пътуването ви. Ще пратя подробностите в лосанджелиското бюро. Пресконференцията е в пет следобед в „Дж. Едгар Хувър“. Зная, че поне Джон остана много доволен от предишното си посещение там. И пак ви поздравявам за добре свършената работа, както и за годежа. Определихте ли датата?
— През юни — отвърна Кейт.
— Добре. Надявам се, че съм поканен, нали?
— Разбира се — увери го тя.
Натиснах бутона за прекъсване на връзката. Помълчахме малко, после Кейт каза:
— Безпокоя се за пушката.
— Има защо.
— Искам да кажа… не съм от истеричните, но може да преследва нас.
— Възможно е. Искаш ли пак да си облечеш италианска тениска.
— Какво?
— Бронирана жилетка.
Тя се засмя.
— Пълен си с лафове.
Както и да е, върнахме се в общия офис и проведохме неофициална среща на крак с шестимата агенти, сред които Хуан, Еди и Ким. Изпихме по чаша кафе и Еди ни каза:
— След половин час връщаме господин Рахман от Лос Анджелис. Ще го заведем да потърси каньона, където Халил е хвърлил оня сак.
Кимнах. Тук имаше нещо, което гризеше и мен. Знаех, че Халил е трябвало да убие времето преди отварянето на магазините и така нататък, но би могъл да накара Рахман просто да го отведе в евтин мотел. Защо да пътува цял час на север по крайбрежната магистрала само за да се избави от чантата?
Така или иначе, не помолих Синди за бронирани жилетки, Кейт също. Искам да кажа, нали днес само щяхме да обикаляме из Лос Анджелис. От друга страна, това можеше да е достатъчно основателна причина да сме предпазливи. Нюйоркски виц.
Но Синди ни даде два хубави сака с емблемата на ФБР като сувенири от идването ни и навярно като намек, че не искат да ни виждат повече във Вентура. Но може и да преувеличавам.
С Кейт прибрахме малкото си тоалетни принадлежности в саковете и бяхме готови да потеглим за лосанджелиското бюро. Установихме, че няма да ни откарат с хеликоптер, което понякога означава, че вече не си на върха на славата си. Все пак ни дадоха кола без шофьор. Кейт увери Синди, че знае пътя. Калифорнийците са големи симпатяги.
Всички се ръкувахме и си обещахме да поддържаме връзка. Поканиха ни да им гостуваме по всяко време, на което отвърнах:
— Ще дойдем вдругиден. — Това оказа очакваното въздействие.
Както и да е, излязохме на паркинга, открихме синия служебен форд „Краун Виктория“ и Кейт седна зад волана.
Изглежда, перспективата отново да шофира в Калифорния ужасно я възбуждаше и тя ме информира, че ще минем по страхотния т крайбрежен път за Санта Моника през Санта Санта, Лас Санта Сантос и още няколко Санти. Хич не ми пукаше, но щом това й доставяше удоволствие, и аз бях доволен. Нали така?
51
Потеглихме по крайбрежната магистрала през Санта Окснард на юг към града на ангелите. Океанът беше от дясната ни страна, планините — от лявата. Синьо небе, синя вода, синя кола. Сините очи на Кейт. Супер. Кейт каза, че до оперативното бюро на ФБР на Уилшър Булевард край кампуса на Калифорнийския университет в западен Холивуд имало около един час път.
— Защо не е в центъра? — попитах я. — Тоя град изобщо имали център?
— Има, но ФБР явно предпочита някои квартали пред други.
— Например скъпите.
— Понякога. Затова не обичам южен Манхатън. Ужасно е пренаселен.
— Обаче е ужасно жив и интересен. Ще те заведа във „Фронсис Тавърн“. Нали знаеш, там Вашингтон се сбогувал с офицерите си.
Когато го пенсионирали по инвалидност.
— И отишъл да живее във Вирджиния. Не можел да понася пренаселеността.
Известно време продължихме мача Калифорния — Ню Йорк. После Кейт ме попита:
— Щастлив ли си?
— Повече от щастлив.
— Добре. Вече не изглеждаш толкова паникьосан.
— Озарен съм от светлината. Разкажи ми за лосанджелиското бюро. С какво се занимаваше там?
— Беше интересно. Това е третото по големина оперативно бюро в страната. С почти шестстотин агенти. В Лос Анджелис се извършват най-много банкови обири в Америка. Имахме близо три хиляди случая на година и…
— Три хиляди?
— Да. Главно наркомани. Дребни суми. В Лос Анджелис има стотици малки банкови клонове и при всички тези магистрали крадците лесно могат да избягат. В Ню Йорк крадецът седи половин час в такси на червен светофар. Както и да е, това беше най-досадното.