Така или иначе, Стърджис ни покани да седнем и ние седнахме, макар че ми се искаше да се разкарам оттам.
— Точно така си ви представих по телефона — каза ми той.
— И аз вас.
С това приключихме уводната част и преминахме към работа. Дъг започна да дудне нещо и забелязах, че има пърхот и малки ръце. Мъжете с малки ръце често са с малки пишки. Това е факт.
Той се опитваше да се държи любезно, но аз не се отзовавах. Накрая Стърджис усети настроението ми и се изправи. Двамата с Кейт също станахме.
— Пак ви благодаря за добрата работа — каза Дъг. — Не бих могъл да твърдя, че със сигурност ще арестуваме онзи човек, но поне го накарахме да бяга и повече няма да ни създава проблеми.
— Не бих се обзаложил — отвърнах аз.
— Вижте, господин Кори, бегълците са отчаяни, но Асад Халил не е обикновен престъпник. Той е професионалист. Сега единственото му желание е да избяга и да не привлича вниманието към себе си.
— Обаче все пак е престъпник, обикновен или не, а престъпниците извършват престъпления.
— Така е — небрежно се съгласи Стърджис. — Ще го имаме предвид.
Помислих си, че би трябвало да кажа на тоя идиот да върви на майната си, но Дъг вече знаеше какво ми се върти в главата.
— Ако някога решиш да се върнеш — обърна се той към Кейт, само ми се обади и ще направя всичко възможно.
— Много мило от твоя страна.
Отврат.
Тя му подаде визитката си.
— Моля те, кажи да ми се обадят на клетъчния ми телефон, ако изскочи нещо. Ние ще се поразходим. Джон никога не е бил в Лос Анджелис. Довечера ще вземем последния самолет за Вашингтон.
— Ще ти съобщя веднага щом стане нещо. Ако искаш, по-късно ще ти позвъня просто за да те осведомя за нещата.
— Ще съм ти признателна.
Отврат.
Стиснаха си ръце и се сбогуваха.
На излизане забравих да се ръкувам. Кейт ме настигна в коридора и каза:
— Беше груб с него.
— Не е вярно.
— Вярно е. Толкова си мил с всички, после отиваш и се държиш гадно с някой началник.
— Не съм се държал гадно. И не обичам началници. — Прибавих: — Той ме вбеси по телефона.
Кейт остави тази тема навярно защото знаеше докъде ще доведе, Разбира се, можеше да съм се заблудил за любовната връзка между господин Дъглас Късохуйски и Кейт Мейфилд, но ако не бях и се държах мило, докато Стърджис си мислеше за последния път, когато я е чукал? Леле какъв глупак щях да изляза! По-добре да заложа на сигурно и да се държа гадно.
Както и да е, докато вървяхме по коридора, ми хрумна, че да си влюбен е страхотно неудобство.
Кейт се отби през комуникационния център, за да получи информацията за пътуването ни.
— Полет двеста и четири на „Юнайтед“ — осведоми ме тя. — Излита в единайсет петдесет и девет вечерта и каца на „Дълес“ в седем четирийсет и осем сутринта. Две резервации за бизнес-класа. Във Вашингтон ще ни посрещнат.
— А после?
— Не пише.
— Може би ще имам време да се оплача на своя представител в Конгреса.
— От какво?
— От това, че ме отклоняват от работа заради някаква глупава пресконференция.
— Мисля, че конгресмените нямат никакво отношение към проблема. И като стана дума за пресконференцията, пратили са ни по факса някои данни.
Прегледах двете страници. Не бяха подписани, разбира се. Тези „предложения“ винаги звучат фалшиво, докато човекът, на когото медиите ще задават въпроси, трябва да говори спонтанно.
Във всеки случай Кейт, изглежда, нямаше повече стари приятели в бюрото, така че се качихме на асансьора и слязохме долу.
На път за колата тя ме попита:
— Не беше толкова зле, нали?
— Не. Всъщност хайде да се върнем и да го повторим.
— Какво ти става днес?
— На мен-нищо.
Потеглихме по Уилшър Булевард.
— Искаш ли да видиш нещо конкретно? — предложи Кейт.
— Ню Йорк.
— Какво ще кажеш за киностудията?
— Предпочитам предишния ти апартамент. Иска ми се да видя къде си живяла.
— Чудесна идея. Всъщност бях наела къща. Недалеч оттук.
Пресякохме Западен Холивуд, който изглеждаше съвсем прилично място, само дето всичко беше от бетон, боядисан в пастелни цветове, нещо като квадратни великденски яйца.
Навлязохме в приятен крайградски квартал и минахме покрай старата й къща, виличка в испански стил.
— Много е хубава — отбелязах аз.