Продължихме към Бевърли Хилс, където къщите ставаха все по-големи, после обиколихме Родео Драйв и аз усетих аромат на парфюм на Джорджо, носещ се откъм магазин със същото име. Това нещо бе по-силно от смрадта на труп.
Паркирахме на улицата и Кейт ме заведе да обядваме в един хубав ресторант на открито.
Можехме да се мотаем тук колкото искаме, тъй като нямахме срещи, нямахме задачи и нямаше за какво да се тревожим. Е, може и за едно-две неща.
Нямах нищо против да убием времето, защото го убивах близо до мястото, откъдето за последен път се беше обадил Асад Халил. Очаквах мобифонът на Кейт всеки момент да иззвъни и се надявах нещо да ни попречи да отлетя за Вашингтон. Мразех този град, разбира се при това основателно. Неприязънта ми към Калифорния бе предимно алогична и малко се срамувах заради предубежденията си към място, на което никога не съм бил.
— Разбирам защо ти е харесвало тук — казах на Кейт.
— Много е съблазнително.
— Да. Изобщо вали ли някога сняг?
— В планините. От плажа само за няколко часа можеш да отидеш на ски.
— И как ще се облечеш за такъв ден?
Голям смях.
Калифорнийското шардоне ни хареса и изпихме цяла бутилка което означаваше, че известно време няма да шофираме. Платих сметката, която не беше прекалено солена, и отидохме да се поразходим из центъра на Бевърли Хилс. Наистина приятно градче. Забелязах обаче, че единствените пешеходци са орди японски туристи, които щракаха с фотоапарати и снимаха с видеокамери.
Докато вървяхме, разглеждахме витрините. Посочих на Кейт, че блейзърът й с цвят на кетчуп и черните й панталони са поизмачкани, и предложих дай купя нови дрехи.
— Чудесна идея — отвърна тя. — Но на Родео Драйв това ще ти струва най-малко две хиляди долара.
Прокашлях се.
— Тогава ще ти купя ютия.
Кейт се засмя.
Загледах се в няколко ризи на витрините и видях, че цените им наистина са астрономически. Но какъвто съм си пич, купих торбичка домашни шоколади, които изядохме в движение. Както казах, нямаше много пешеходци, затова не се изненадах, че японските туристи снимат нас с Кейт. Казах й:
— Мислят те за кинозвезда.
— Толкова си сладък. Ти си звездата. Ти си моята звезда.
При други обстоятелства щях да изсипя шоколадите на тротоара, но бях влюбен, летях върху облак, в ушите ми се лееха любовни песни и така нататък.
— Стига сме разглеждали Лос Анджелис. Хайде да си намерим някъде стая — предложих аз.
— Товя не е Лос Анджелис, а Бевърли Хилс. Искам да ти покажа още много неща.
— И аз искам да видя много неща, обаче дрехите ти ги скриват. — Романтично, нали.
Тя се съгласи, въпреки факта, че вече бяхме сгодени. Върнахме се в колата и отидохме в някакво място, наречено Марина дел Рей.
Кейт откри приятен крайморски мотел. Регистрирахме се и отнесохме брезентовите си сакове в стаята.
От прозореца се виждаше пълно с яхти пристанище, което отново ми напомни за престоя ми на източен Лонг Айланд. Ако там изобщо бях научил нещо, това бе да не се привързвам към хора, места и вещи. Но човек рядко използва наученото.
Забелязах, че Кейт ме наблюдава. Усмихнах й се.
— Благодаря за прекрасния ден.
Тя отвърна на усмивката ми, после се замисли.
— Нямах намерение да те запознавам с Дъг. Той настоя.
Кимнах.
— Разбирам. Всичко е наред.
Е, най-после решихме този проблем, при това с проява на тактичност от моя страна. Обаче мислено си отбелязах при първа възможност да забия коляно в ташаците на Дъг. Кейт ме награди с дълга целувка.
Скоро се озовахме в леглото и разбира се, мобифонът й иззвъня. Нямаше начин да не отговорим, с други думи, трябваше да престана с онова, което вършех. Претърколих се настрани, като псувах изобретателя на клетъчния телефон. Кейт седна, пое си дъх и каза:
— Мейфилд. — Заслуша се, после отвърна: — Добре… да… да, бяхме… не, ние… просто седим край морето в Марина дел Рей. Ясно… добре… ще оставя колата на паркинга на полицейското управление… ясно… благодаря, че се обади. Да. И на теб. Чао. — Тя затвори и се прокашля. — Мразя ги тези случаи. Не отговорих.
— Е, Дъг беше. Нямало нищо ново. Но каза, че щял да накара яякой да ни се обади най-късно половин час преди полета, ако нещо наложи промяна в плановете. Освен това разговарял с Вашингтон и ако не заловят Халил някъде наоколо, довечера сме на самолета. Ако го арестуват в Лос Анджелис обаче, ще останем и ще проведем пресконференцията тук.
Тя ме погледна, после продължи:
— Ние сме героите на момента и трябва да сме там, където са повечето телевизионни камери. Холивуд и Вашингтон си приличат, Кейт пак хвърли поглед към мен. Малко е фалшиво и не ми харесва, но в случай като този трябва да обръщаш внимание на медиите. Честно казано, ФБР има нужда от малко реклама.