— Не. Не и без теб. Категорично.
— Изнудваш ме. Помогни ми, Кейт. Защо му е на Халил пушка?
— За да убие някого от разстояние.
— Точно така. Кого?
— Теб.
— Не. Мисли за думата „вестник“.
— Ясно. Вестник. Някоя важна личност, която е под постоянна охрана.
— Точно така. Постоянно си спомням за думите на Гейб.
— Какво ти е казал Гейб?
— Много неща. Каза, че Халил е намислил голям удар. Каза… Препуска сам ужасен конник… резки по хладната стомана…
— Какво?
— Каза, че това било кръвна вражда.
— Вече ни е известно. Халил е отмъщавал за смъртта на семейтвото си.
— Дали?
— Да. Освен на Уигинс и Калъм, който умира. Вече не може да се добере до Уигинс, но затова пък ще убие теб.
— Възможно е да го желае, само че аз не мога да заменя истинската му цел. Същото се отнася за пътниците от полет сто седемдесет пет и хората от „Конквистадор“. В списъка му има още някой… забравяме нещо.
— Асоциирай с думи.
— Добре… вестник, Гейб, пушка, Халил, бомбардировка, Халил, отмъщение…
— Върни се към момента, в който ти е хрумнала тази мисъл, Джон. В Ню Йорк. Аз постъпвам така. Връщам се там, където за пръв път ми е…
— Това е! Четях ония материали за въздушния удар и ми хрумна… и после… сънувах оня странен сън в самолета на идване… беше свързан с филм… стар уестърн…
По интеркома се разнесе глас.
— Последно повикване на пътниците за полет двеста и четири на „Юнайтед Еърлайнс“. Последно повикване…
— Добре… ето. Госпожа Кадафи. Какво беше казала в онова интервю?
Кейт се замисли за миг.
— Ами… че завинаги щяла да смята Съединените щати за враг… освен ако… — Тя ме погледна. — О, Господи… не, не е възможно… възможно ли е?
Очите ни се срещнаха и изведнъж всичко стана ясно. Толкова ясно, че бе като стъкло и ние бяхме гледали през него дни наред.
— Къде живее той? — попитах я. — Тук, нали?
— В Бел Еър.
Скочих от стола и без да си правя труда да взема брезентовия си сак, се запътих към изхода. Кейт ме следваше по петите. Къде е Бел Еър?
На двайсет-трийсет километра на север оттук. Точно до Бевърли Хилс. Вече бяхме в терминала и се насочвахме към таксиметровата стоянка навън.
— Обади се по мобифона в службата — казах и.
Тя се поколеба. Не я обвинявах.
— По-добре да се подсигурим, отколкото после да съжаляваме. Нали така? Използвай необходимата комбинация от тревога и настойчивост.
Бяхме пред терминала и Кейт набра номера, но не на ФБР.
— Дъг? Извинявай, че те безпокоя по това време, но… да, всичко е наред…
Не исках да се качим в таксито и шофьорът да чуе този разговор, затова спряхме на тротоара.
— Да — каза Кейт, — изпуснахме самолета… изслушай ме, моля те…
— Дай ми скапания мобифон.
Тя ми го подаде.
— Тук е Кори. Просто ме изслушай. Току-що се сетих нещо — това е резултат от пет дни работа. Според мен Асад Халил иска да убие Роналд Рейгън.
52
Таксито потегли към полицейския паркинг на летището. Дотук добре.
Прехвърлихме се на синия форд и се насочихме на север към дома на великия сатана.
Искам да кажа, самият аз не го смятам за сатана. Доколкото изобщо имам политически влечения, аз съм анархист и мисля, че всички правителства и политици смърдят.
Освен това, разбира се, Роналд Рейгън беше много възрастен и болен човек, така че кой би искал да го убие? Е, например Асад Халил, изгубил семейството си в резултат на заповедта на Рейгън за въздушния удар срещу Либия. А също господин и госпожа Кадафи, изгубили дъщеря си, да не споменавам за няколкото месеца безсъние, докато ушите им не престанат да пищят.
Кейт бе настъпила газта по магистралата за Сан еди-какъв си.
— Дали Халил наистина?… — рече тя. — Искам да кажа, Рейгън е…
— Роналд Рейгън може да не си спомня инцидента, но те увервам, че това не се отнася за Асад Халил.
— Ясно… Разбирам… ами ако грешим?
— Ами ако сме прави?
Кейт не отговори.
— Виж, всичко съвпада, но даже да грешим, заключението изглежда логично.
— Има ли значение, ако не е вярно?
— Просто карай. Даже да грешим, нищо не е изгубено.
— Току-що изгубихме скапаната си служба.
— Можем да отворим мотел.
— Какво ли съм открила в теб, по дяволите?
— Карай.
Движехме се с прилична скорост, но естествено, Дъглас Лайното вече беше надул свирката и в дома на Рейгън вече имаше хора, така че ние не бяхме точно препускащата на помощ Седма кавалерия.
— Колко души от Секретната служба мислиш, че го пазят?