— Само загрявам.
Накрая се намеси Кейт.
— Добре, стига. Успокойте се. — Тя се обърна към Късохуйски. — Дъг, хайде да се отдръпнем и да поговорим насаме.
Кейт и приятелят й се отдалечиха и аз останах сам, царствено вбесен за нищо — мъжко самолюбие и пъчене пред представителка на женския пол. Адски примитивно. Можех да се издигна над това. Някой път трябва да опитам.
Така или иначе, към мен се приближи жена от Секретната служба, облечена в обикновени цивилни дрехи, представи се като Лайза и ми каза, че била някаква шефка. Бе четирийсетинагодишна, привлекателна и дружелюбна.
Разговорихме се и тя полюбопитства как съм стигнал до заключението, че има опасност за живота на бившия президент. Отвърнах й, че съм пиел в бар и просто ми е хрумнало. Обяснението не й хареса, затова го поразширих, като споменах, че съм пиел кола, че се занимавам със случая на Асад Халил и прочее.
Тя не само ме разпитваше, разбира се, но и ми правеше компания, за да не ми щукне да тръгна да се мотая наоколо.
— Колко от тия дървета всъщност са хора от Секретната служба? — поинтересувах се аз.
Лайза реши, че съм забавен.
— Всички.
Продължих с въпроси за съседите на Рейгънови и така нататък и тя ме информира, че наоколо било пълно с кинозвезди и други известности, че Рейгънови били прекрасни работодатели и че всъщност сме се намирали в самия Лос Анджелис, макар че на мен ми приличаше на кинодекор за сцена в плантация сред джунглата.
Двамата с Лайза си побъбрихме, докато Кейт разговаряше с бившия си любовник, изглаждаше нещата и го убеждаваше, сигурен съм, че не съм толкова голям задник, колкото изглеждам. Чувствах се уморен, и психически, и физически, и всичко това ми се струваше малко недействително.
По някое време Лайза сподели с мен:
— Преди номерът на къщата е бил шест-шест-шест, но след като я купиха, Рейгънови го смениха на шест-шест-осем.
— Искате да кажете, от съображения за сигурност ли?
— Не. Според Откровението шест-шест-шест е числото на дявола.
— Не го ли знаете?
— Хм…
— Предполагам, че тъкмо поради тази причина Нанси поиска да го променят.
— Разбирам… Трябва да проверя в тефтера си. Мисля, че имах някъде три шестици.
Тя се засмя.
Имах чувството, че Лайза може да ми е от помощ, затова вкарах в действие чара си и всичко тръгна по мед и масло. Докато я омайвах, се появи Кейт и аз я запознах с новата си приятелка.
Кейт не прояви към нея особено голям интерес, хвана ме под ръка и ме отведе настрани.
— Утре сутрин трябва да се качим на първия самолет. Пак ще успеем за пресконференцията.
— Знам. В Ню Йорк е три часа по-рано.
— Млъкни и ме слушай, Джон. Освен това директорът иска да приказва с теб. Може да си загазил.
— Къде отиде героят?
Тя не ми обърна внимание.
— Имаме резервация за хотел на летището и два билета за първия полет до Вашингтон. Да вървим.
— Имам ли време да изритам Дъг в ташаците?
— Едва ли ще е разумно с оглед на кариерата ти, Джон. Да вървим.
— Добре. — Върнах се при Лайза и и казах, че се налага да си тръгнем. Тя отвърна, че ще нареди да отворят портала. Запътихме се към колата и Лайза ни придружи. Направих последен опит: — Хей, чувствам се малко виновен, че ви вдигнах от леглата. Би трябвало да остана с вас до сутринта. Няма проблем. С удоволствие ще го направя.
— Оставете.
— Влизай в колата — изсъска ми Кейт.
Лайза, която ми беше приятелче, реши, че ми дължи обяснение за повърхностния си отговор.
— Господин Кори, още от осемдесет и осма година имаме грижливо разработен план. Мисля, че вие не участвате в него.
— Сега не е осемдесет и осма. А и операцията не е чисто охранителна. Опитваме се да заловим опитен убиец.
— Всичко това ни е известно. Затова и сме тук. Не се безпокойте.
— Да вървим, Джон — настоя Кейт.
Не й обърнах внимание.
— Навярно бихме могли да влезем в къщата. Така няма да ви се пречкаме.
— Оставете.
— Само по едно бързо с Рон и Нанси.
Лайза се засмя.
— Да вървим, Джон — за кой ли път каза Кейт.
— И без това не са си вкъщи — рече Лайза.
— Моля?
— Не са си вкъщи. Къде са?
— Не мога да ви кажа.
— Добре. Вече сте ги извели оттук и сте ги поставили под охрана на сигурно място, например във Форт Нокс, така ли? Тя се озърна наоколо.
— Всъщност това не е тайна. Пишеше го във вестниците, но вашия приятел, онзи, на когото се разкрещяхте, не искаше да знаете.
— Какво да знаем?
— Ами, вчера Рейгънови заминаха за няколко дни в Ранчо дел Сиело.
— Къде?
— В Ранчо дел Сиело. Небесното ранчо.
— Искате да кажете, че са мъртви ли?
Лайза се засмя.