— Около километър, щатският парк „Рефугио“ наляво, Рефугио роуд надясно. Оглеждай се.
Тя не отговори. Помислих, че ми е сърдита.
Видяхме знака за щатския парк. В последния момент зърнах отбивка и завъртях волана надясно. След няколко минути се изкачвахме по тесен път. Мъглата се сгъсти и не се виждаше дори предният капак на колата.
Не разговаряхме, просто пълзяхме нагоре по пътя, който засега поне бе прав.
— Просто ще ни накарат да се върнем — каза накрая Кейт.
— Възможно е. Но трябва да го направя.
— Ти си пълен идиот. Не, ти си Дон Кихот. Надявам се, че не се перчиш заради мен.
— Дори не искам да идваш.
— Искаш естествено.
Пътят ставаше все по-стръмен, тесен и неравен.
— Как са стигнали догоре Рон и Нанси? С хеликоптер ли?
— Сигурно. Пътят е опасен.
— Пътят си е хубав. Опасни са деретата от двете страни.
Бях уморен до смърт и едва не заспивах, въпреки че пътят ме безпокоеше.
— Имам джип „Гранд Чероки“ — казах на Кейт. — Ще ми се сега да бяхме с него.
— Все тая, даже да имаше танк. Виждаш ли деретата?
— Не. Мъглата е адски гъста. Мислиш ли, че трябва да обърнем?
— Не можеш да обърнеш. Няма място.
— Да. Сигурен съм, че нагоре се разширява.
— Аз пък съм сигурна, че става още по-тесен. Карай на къси светлини. Така е по-добре.
Превключих на къси и продължих нагоре. Мъглата започна да ме дезориентира, но засега поне нямаше завои.
— Джон! — извика Кейт. — Спри!
Ударих спирачки.
— Какво има?
Тя дълбоко си пое дъх.
— Щяхме да паднем от скала:
— Къде? Не я забелязвам.
Кейт отвори вратата и слезе. Виждах я, но само като призрачен силует. Тя се отдалечи и изчезна, после се върна и се качи в колата.
— Дръж се плътно вляво, после пътят прави остър завой надясно.
— Благодаря. — Продължих и внезапно зърнах надясно края на асфалта. — Имаш много остро зрение.
С увеличаването на височината мъглата малко оредяваше, но пътят ставаше все по-опасен. Отново включих на дълги светлини. Виждах само на около три метра пред себе си, но поддържах скоростта ниска и имах време да реагирам. Зигзаг, зигзаг. Отврат. Градско момче като мен не биваше да е тук.
— Наоколо има ли диви животни? — попитах Кейт.
— Освен теб ли?
— Да, освен мен.
— Може би мечки. Не зная. Никога не съм стигала чак толкова на север. — Тя замълча, после прибави: — Мисля, че има и пуми.
— Леле! Какво толкова му е харесвало тук на лидера на Свободния свят? — И сам си отговорих: — Всъщност е по-хубаво от Вашингтон.
— Гледай си пътя, моля те.
— Какъв път?
— Има път. Не излизай от него.
— Правя всичко възможно.
След петнайсетина минути Кейт каза:
— Знаеш ли, мисля, че няма да ни върнат. Не могат. Връщането ще е фатално.
— Точно така.
Мобифонът й иззвъня.
— Мейфилд. — Тя се заслуша. — Сега не може да се обади, Том.
Двете му ръце са на волана, а носът му е залепен за предното стъкло… Точно така. Пътуваме за ранчото. Добре. Да, ще внимаваме. До сутринта. Благодаря.
Кейт изключи.
— Том казва, че си побъркан.
— Вече го установихме. Какво има?
— Ами, разговорът ти с господин Халил ни е отворил вратата Секретната служба щяла да ни пусне в ранчото. Предположили, че ще потеглиш за натам след разсъмване, но Том ще им се обади да предупреди.
— Виждаш ли? Само ги постави пред свършен факт и те ще намерят начин да ти дадат разрешение за нещо, което вече си направил.
— Но ако поискаш разрешение, ще намерят причина да ти откажат.
— Това ли е новият ти наръчник?
— Да.
След още десет минути тя ме попита:
— Какво щеше да правиш, ако ни бяха върнали? Какъв е план В?
— План В е да оставим колата и да влезем в ранчото пеш.
— Досетих се. И тогава щяха да ни застрелят.
— В тая мъгла изобщо нямаше да ни видят. Въпреки нощните оптични мерници. Страхотно се ориентирам в непозната местност. Просто вървиш право нагоре. Мъхът расте от северната страна на дърветата. Водата тече надолу по склона. За нула време щяхме да сме горе. После прескачаме оградата и се скриваме в плевника. Няма проблем.
— Какъв смисъл щеше да има? Какво искаш да постигнеш?
— Просто трябва да съм там. Хич не е сложно.
— Ясно като на „Кенеди“.
— Точно така.
— Някой ден ще се окажеш на неподходящо място в неподходящ момент.
— Някой ден. Но не днес.
Кейт не отговори. Гледаше през страничния прозорец към издигащия се над колата склон.
— Виждам какво искаше да каже Лайза с това, че тук било рай за засади. Онзи, който се изкачва по пътя, просто няма шанс.
На тоя път никой няма шанс и без засада. Кейт разтърка лицето си с длани и се прозя.