Както и да е, наближихме голяма сграда от сглобяеми модули по всички стени на която пишеше „държавна служба“. Не буквално, но бях виждал достатъчно такива, за да знам как изглеждат.
Влязохме. Изглеждаше запуснато и смърдеше на мухъл. Моят водач от „Досиетата Х“ ни въведе в просторна стая със стари мебели, хладилник, кухненски бокс, телевизор и прочее.
— Седнете — каза той и изчезна в съседното помещение.
Останах прав и се заозъртах за тоалетна.
— Е, пристигнахме — рече Кейт.
— Пристигнахме — съгласих се аз. — Къде?
— Мисля, че това трябва да е старата сграда на Секретната служба.
— Тия типове са доста мрачни.
— Не обичат да им се пречкат. Не ги закачай.
— Не бих си го и помислил. Хей, спомняш ли си оня епизод…
— Ако пак споменеш за „Досиетата Х“, кълна се, че ще те гръмна.
— Струва ми се, че ставаш малко нервна.
— Нервна ли? Че аз едва се държа на крака от умора, писна ми от твоите…
В стаята влезе някакъв мъж. Носеше дънки, сив блузон, синьо яке и черни маратонки. Беше на около петдесет и пет години, бяла коса и румено лице. И се усмихваше.
— Добре дошли в Ранчо дел Сиело — каза той. — Аз съм Джин Барлет, шеф на охранителното подразделение в ранчото.
Ръкувахме се.
— Е, какво ви води насам в такава нощ? — попита Джин.
Тоя тип ми се стори нормален, затова отговорих:
— Преследваме Асад Халил от събота и смятаме, че е тук.
Той кимна.
— Информираха ме за този човек и за възможността да има пушка, така че съм съгласен с вас. Налейте си кафе.
Обяснихме му, че трябва да използваме някои помещения, което и направихме. Наплисках си лицето в тоалетната, нажабурих сиустата, пооправих си дрехите и си нагласих вратовръзката.
Върнах се в стаята, налях си кафе и Кейт дойде при мен в кухненския бокс. Забелязах, че си е сложила гланц за устни и се еопитала да скрие с фон дьо тен тъмните кръгове около очите си.
Седнахме на столовете край кръглата кухненска маса и Джинми каза:
— Разбрах, че си установили връзка с тоя Халил.
— Е, не сме точно приятели, но от време на време водим някакъвдиалог — отвърнах аз. Обясних му и той внимателно ме изслуша. Накрая го попитах: — Всъщност къде са другите?
Той не ми отговори веднага, после каза:
— На стратегически места.
— С други думи, не ви достигат хора.
— Къщата е покрита, пътят също.
— Но някой може да влезе в ранчото пеш — отбеляза Кейт.
— Възможно е.
— Имате ли детектори за движение? — попита тя. — Подслушвателни устройства?
Джин не каза нищо, само се огледа.
— Президентът идваше тук в неделя да гледа бейзбол със свободната смяна — рече накрая той.
Не отговорих.
Джин като че ли потъна в спомени.
— Веднъж вече го раниха. Втори път ще е прекалено.
— Познавам това чувство.
— Ранявали ли са те?
— Три пъти. Но в един и същ ден, така че не беше чак толковазле.
Той се усмихна.
— Имате ли електронни устройства? — продължи да настоява Кейт. Джин се изправи.
— Последвайте ме.
Станахме и той ни отведе в една стая в дъното на сградата. Тритевъншни стени бяха заети от прозорци, които гледаха надолу къмсклона — към къщата на президента. Зад нея имаше езерце, което не бях забелязал на идване, както и голям плевник и нещо като къща за гости.
— Това беше нервният център на ранчото — поясни той. — Тук наблюдавахме всички охранителни системи, следяхме Камшик — това беше президентът, — когато отиваше на езда, и можехме да поддържаме връзка с целия свят.
Огледах се и видях много увиснали жици. На стената все още висяха карти на местността, списъци с кодови думи, радиопозивни и избелели бележки. Това ми напомни за заседателните зали на кабинета в Лондон, мястото, откъдето Чърчил бе водил войната, замръзнало във времето, малко мухлясало и обитавано от армия призраци, чиито гласове можеха да се чуят, ако се заслушаш.
— Не са останали никакви електронни системи — каза Джин. — Всъщност сега ранчото е собственост на фондацията „Млада Америка“. Купиха го от Рейгънови и го превръщат в нещо като музей и конферативен център.
Двамата с Кейт не отговорихме.
— Даже когато тук беше западният Бял дом — продължи Барлет, ранчото представляваше истински кошмар за охраната. Но старецът обичаше това място.
— Тогава сте имали стотина души — отбелязах аз.
— Да. Освен това електроника, хеликоптери и изобщо супермодерна техника. Обаче проклетите сензори за движение и говор засичаха всеки заек и катерица в ранчото. — Той се засмя. — Всяка нощ имахме фалшиви тревоги. Но трябваше да ги проверяваме. Спомням си веднъж… беше мъгливо като сега и когато на сутринта слънцето разнесе мъглата, видяхме насред поляната двуместна палатка, само на стотина метра от къщата. Отидохме да проверим и открихме едно момче. Най-спокойно си хъркаше. Събудихме го, съобщихме му, че е навлязъл в частна собственост, и го упътихме към туристическия маршрут. Изобщо не му казахме къде е. — Джин се усмихна.