Роднините на Кейт бяха истински бели протестанти, свещеникът бе методист и роден комик. Накара ме да обещая, че ще обичам и уважавам Кейт и никога вече няма да споменавам за „Досиетата Х“.
Разменихме си халките — едната за пръста на Кейт, другата за моя нос. Предполагам, че съм прекалил със сватбените майтапи. Всъщност казаха ми, че съм прекалил.
Белите протестанти от Средния запад са два вида — трезвеници и пиещи. Тия хора бяха от втората категория, така че си паснахме. Тъстът беше симпатяга, тъщата — красавица. Балдъзата също. Родителите ми им разказаха много неща за мен и те ги намериха за смешни, а не за ненормални. Всичко си беше наред.
Във всеки случай двамата с Кейт прекарахме една седмица в Атлантик Сити, после втора на калифорнийското крайбрежие. Бяхме се уговорили да се срещнем с Джин Барлет в Ранчо дел Сиело и пътуването в планината мина много по-приятно от оная нощ. На светло и без снайперисти ранчото също изглеждаше страхотно.
Отидохме при скалата, която ми се стори много по-малка, отколкото си я спомнях. Джин направи много снимки, включително на раната на Кейт, и по негово настояване си взехме няколко камъчета за сувенири.
Джин посочи далечните дървета и ми каза:
— Открихме на земята петдесет и две гилзи. Никога не съм чувал някой снайперист да е стрелял толкова много по двама души. Тоя тип наистина е искал невъзможното.
С други думи, играта все още не бе свършила.
Дърветата ме правеха малко нервен, затова продължихме нататък. Джин ни показа мястото, където бяха открили Тед Наш — на по-малко от стотина метра от ВОРТАК. Нямам представа къде е отивал Тед, нито пък какво изобщо е правил там. И никога няма да научим.
Като се имаше предвид, че сме на меден месец, аз отбелязах че сме видели достатъчно. Върнахме се в къщата, изпихме по една кола, изядохме по парче сладкиш и поехме на север.
Бяхме оставили мобифона на Кейт в Ню Йорк, защото не искахме да ни се обаждат приятели или убийци. Обаче си бяхме взели пистолетите.
За всеки случай.