— Защо не го теглят насам, към терминала? — попитах Симпсън.
— Ами… струва ми се, че се насочват към зоната за отвлечени самолети.
— Какво?
— Искам да кажа, към заградената зона. Все тая.
Погледнах Кейт и видях, че е загрижена.
Ченгето усили звука на радиостанцията и тримата се заслушахме. Чувахме предимно заповеди, съобщения за придвижване на автомобили, главно на непонятния жаргон на Транспортна полиция, но не и доклад за положението. Предполагах, че всички освен нас знаят какво става.
— Можеш ли да разбереш какво се е случило? — попитах Симпсън.
— Не… но не е отвличане. Мисля, че не е и механична повреда. Чух, че повечето коли на отдел „Произшествия“ се връщат в пожарната.
— Дали не е медицински проблем?
— Едва ли. Не викат линейки… — Той замълча, после възкликна:
— Леле мале!
— Какво?
Кейт се наведе напред.
— Симпсън? Какво става?
— Викат подвижна морга и патоанатом.
Което означаваше трупове.
— Настъпи газта — казах му аз.
10
Анди Макгил съблече костюма си, хвърли го на свободната седалка до една мъртва жена, избърса потта от тила си и отлепи мократа си тъмносиня полицейска риза от тялото си.
Радиостанцията изпращя и сержантът чу позивната си.
— Тук осемдесет и първи. Слушам.
Пак се обаждаше Пиърс и Макгил потръпна.
— Анди — успокоително рече лейтенантът, — не искаме да те безпокоим, но трябва да сме сигурни, че не пропускаме възможност да медицинска помощ на пътниците. Макгил погледна към предния прозорец през отворената врата на пилотската кабина. До входа на заградената зона оставаха само трийсетина метра. Сорентино беше още по-близо до портала.
— Анди?
— Вижте, лично проверих стотина пасажери и в трите класи.
Всички са студени. Всъщност в момента съм на горната палуба и започва да смърди.
— Добре… просто питах. — Лейтенант Пиърс продължи: — Намираш се в заградената зона и вече ви виждам.
— Прието. Нещо друго?
— Не. Край.
Макгил закачи радиостанцията на колана си.
После отправи очи към мъжа с белезниците и придружителите му и се приближи до двамата на предпоследната седалка.
Тъй като първо бе ченге, а чак после пожарникар, Анди реши, че трябва да прибере оръжията им, за да не изчезнат някъде. Той разбори сакото на агента. В кобура нямаше пистолет.
— Какво значи това, по дяволите?…
Отиде при агента на последния ред. Неговият кобур също беше празен. Странно. Още един проблем.
Измъчваше го жажда и той се запъти към задното отделение на стюардите. Знаеше, че не трябва да пипа нищо, но гърлото му бе пресъхнало. Опита се да не обръща внимание на момичето на пода и си извади кутия сода от шкафа. След около половин секунда борба със съвестта си Анди отвори кутията и отпи. Реши, че се нуждае от нещо по-силно, и развъртя капачката на шишенце скоч. Пресуши на една глътка, разреди алкохола със сода и хвърли кутията и бутилката в кошчето. Оригна се и се почувства по-добре.
Самолетът забави ход. Когато спреше, отсеците щяха да се напълнят с хора. Трябваше да ее изпикае преди да се е появил някой.
Той отиде до тоалетната и натисна бравата. Заключено. Малкият червен надпис показваше, че е заето. Макгил се обърка. Беше проверил вратата и тогава тя бе отключена. Отново опита и този път я отвори.
В тоалетната стоеше висок тъмнокож мъж, облечен в гащеризон с емблемата на „Трансконтинентал“.
Анди онемя за миг.
— Как… — накрая промълви той.
Непознатият впи в него дълбоките си черни очи и повдигна дясната си ръка, около която бе увито одеяло.
— Кой си ти, по дяволите?
— Аз съм Асад Халил.
Макгил едва чу приглушения пукот на изстрела и не усети 40 — калибровия куршум, който прониза челото му.
— А ти си мъртъв — каза Халил.
Тони Сорентино влезе през портала на заградената зона и се огледа. На високи стълбове в подковообразното пространство бяха монтирани мощни прожектори. Като се изключеше бетонната настилка, мястото напомняше на бейзболен стадион.
Не беше идвал тук от няколко години. Оградата бе висока три и половина метра и на всеки десет метра имаше вишки с бронирани стъкла и амбразури, макар че доколкото виждаше, вътре нямаше хора.
Погледна към страничните огледала, за да се увери, че шофьорът на влекача не е изпаднал в паника и не е спрял на входа. Оградата от двете страни на портата беше достатъчно ниска, за да позволи на крилете на всеки пътнически самолет да минат над нея, но шофьорите не винаги го забелязваха.
Влекачът продължаваше да го следва.
Почти всички вече бяха тук и ги чакаха. Тони забеляза подвижния команден пост — огромен бус, претъпкан с радиостанции, телефони и шефове. Разполагаха с пряка връзка с половината свят и вече сигурно се бяха обадили на НЙПУ, ФБР, Федералното управление на авиацията, навярно дори на Бреговата охрана, която понякога помагаше с хеликоптери. Както и на митницата и паспортния контрол. В днешната операция имаше само две разлики: първо, всичко щеше да се свърши тук, а не на терминала, и второ, нямаше да разпитват пътниците.