— Е, вече няма нищо спешно — рече сержантът. — Всички са мъртви.
Трябва да се качим на борда — каза Кейт, — за да се погрижим за… за труповете.
— Имаме хора за тази работа, госпожице.
— Сержант, нашите придружители носят оръжие и важни документи.
— Един момент. — Той протегна ръка и полицаят му подаде радиостанция. Сержантът повика някого и зачака.
Изкушавах се да си придам важност, но се отказах.
— Самолетът се приземи без радиовръзка… — започна той.
— Известно ни е — прекъснах го аз.
Погледнах боинга, който беше спрял в средата на заградената зона. Към вратите бяха доближени подвижни стълби и скоро на борда щяха да се качат хора.
Сержантът така и не получи отговор и накрая ни каза:
— Виждате ли онзи подвижен команден пост ей там? Идете да говорите с някого там. Те имат пряка връзка с ФБР и началството.
Двамата побързахме да се запътим към буса преди да си е променил решението.
Все още дишах тежко и Кейт ме попита:
— Добре ли си?
— Нищо ми няма.
Хвърлихме поглед през рамо и видяхме, че сержантът от Транспортна полиция е зает с нещо друго. Завихме и се насочихме към самолета.
По една от стълбите вече се качваха хора от отдел „Произшествия“, следвани от мъже и жени в бяло, неколцина в сини гащеризони и някакъв тип в костюм.
Един джентълмен никога не се качва по стълба след дама с къса поличка, но аз опитах и дадох знак на Кейт да мине първа.
— След теб — отвърна тя.
Влязохме в боинга. Светеха само аварийните лампи, навярно захранвани от акумулаторите. Оскъдните лъчи на късното следобедно слънце се процеждаха през левите илюминатори. Но и така се виждаше, че отсекът е три четвърти пълен и че никой на седалките не помръдва.
Онези, които се бяха качили на борда преди нас, стояха като вцепенени.
Мъжът в костюма погледна към нас с Кейт и видях, че на джоба му е закачена служебна карта на „Трансконтинентал“ със снимка.
— Това е ужасно… — каза той. — О, Господи…
Стори ми се, че ще заплаче, но успя да се овладее.
— Аз съм Джо Хърли… началник-отдел „Багажи“ на „Трансконтинентал“ …
— ФБР — отвърнах аз. — Виж, Джо, свали хората си от самолета.
Възможно е да е извършено престъпление.
Очите му се разшириха.
В този момент наистина не вярвах, че има такова нещо, но се съмнявах в тая история с токсичните изпарения. Най-добрият начин да овладееш положението е да кажеш на някого, че се намира на местопрестъпление.
Едно от ченгетата от Транспортна полиция се приближи към нас.
— Престъпление ли?
— Да. Предлагам всички да се отдръпнете до вратата и да не пускате никого, докато поогледаме вътре. Става ли? Няма защо да бързате с ръчния багаж и труповете.
Той кимна и двамата с Кейт бързо тръгнахме по лявата пътека. На другите врати също се появиха хора. Ние протегнахме картите си и извикахме:
— ФБР. Моля, не влизайте. Останете на стълбите. — И така нататък.
Това ги спря и те започнаха да се трупат край вратите. Продължихме към предната част на самолета. От време на време поглеждах през рамо и виждах очи, втренчени в пространството. Клепачите на някои бяха затворени. Токсични изпарения. Но какви?
Стигнахме до коридора между двата изхода, отделението на стюардите, тоалетните и спиралното стълбище. Беше пълно с хора и ние повторихме предишната сцена, но този път не постигнахме същия успех.
Има вероятност тук да е извършено престъпление — казах аз. — Излезте от самолета и изчакайте отвън.
Мъж в син гащеризон стоеше на спиралното стълбище.
— Хей, приятел — извиках му. — Слез оттам.
Хората заотстъпваха към изходите. Човекът с гащеризона се подчини. Двамата с Кейт минахме покрай него и се заизкачвахме нагоре.
Прескачах стъпалата по две наведнъж и спрях веднага щом пода дох глава над горната палуба. Не смятах, че ще се наложи да използвам пистолета си, но тъй като се колебаех, все пак извадих глока си и го пъхнах в колана.
Тук бе по-светло, отколкото долу. Зачудих се дали човекът от отдел „Произшествия“, който се беше качил пръв, все още е на борда.
— Хей! — извиках. — Има ли някой?
Отдръпнах се, за да позволя на Кейт да се качи. Тя се отдалечи на няколко крачки от мен и видях, че не е извадила оръжието си. Всъщност, изглежда, нямаше причини да подозирам, че в самолета се крие някаква опасност. Полицаят от Транспортна полиция бе докладвал, че всички са мъртви. Но къде бе той?
Всяко нещо по реда си. Първо трябва да се увериш, че нищо не те заплашва, което означава да отвориш затворените врати. Много печени детективи са били изнасяни с краката напред, защото са оглеждали местопрестъпление, без да се подсигурят.