Той кимна.
— В лабораторията на ФБР ще имат нужда от снимки и всичко останало, така че трябва да оставим всичко както си е.
— Къде е Макгил? — попита ченгето и ме погледна. — Изгубихме радиовръзка. Да сте виждали тук някой от нашите?
— Не — излъгах го. — Само мъртъвци. Може да е долу. Добре, да излизаме оттук.
Двамата с Кейт взехме куфарчетата и всички се запътихме към стълбището.
— Възможно ли е самолетът да се е приземил сам? На автопилот? — попитах едното от ченгетата.
— Да… възможно е… но… божичко, наистина ли смятате, че всички са мъртви?… Да… прекъсването на връзката…
Двамата полицаи заговориха като картечници. Чух думите „радиовръзка“, „реактивни струи“, „токсични изпарения“, „саудитска история“ и името Анди. Предположих, че става дума за Макгил.
Когато слязохме в коридора на долната палуба, се обърнах към един от полицаите:
— Моля, застанете тук и не пускайте никой да се качва горе, докато не пристигнат от лабораторията на ФБР.
— Ясно.
Завесите на първа и втора класа бяха дръпнати. Вътре нямаше никого, но хората продължаваха да се трупат на стълбите край вратите.
Под краката си усещах и чувах тропот — работниците опразваха товарното отделение.
— Престанете да разтоварвате багажа и накарайте всички да на пуснат самолета — казах на едно ченге от Транспортна полиция.
Влязохме в първа класа. Седалките бяха двайсет, повечето свободни. Набързо претърсихме отделението. Макар че исках да свършим и да слезем от боинга, ние бяхме единствените федерални агенти на местопрестъплението — единствените живи федерални агенти — и трябваше да съберем колкото се може повече информация. Докато оглеждах наоколо, Кейт каза:
Мисля, че Халил е обгазил целия самолет.
Така изглежда.
И е имал съучастник. Нали някой трябва да е донесъл онези две кислородни бутилки.
— Едната с кислород, другата не.
— Да, ясно. — Тя ме погледна. — Не мога да повярвам, че Фил и Питър са мъртви… и че Халил… че сме го изпуснали.
Хрумна ми, че има стотици по-лесни начини за проникване в страната. Но този тип — Асад Халил — беше избрал най-невероятния, който можех да си представя. Наистина бе скапаняк. И беше на свобода в Америка. Лъв в града. Дори не ми се мислеше какво ще направи.
— Точно под носа ни — каза Кейт. — Убил е над триста души още преди да е кацнал.
Излязохме от първа класа.
— Между другото, каква е тази саудитска история? — попитах полицая, когото бях помолил да пази стълбището.
Той ни обясни и накрая прибави:
— Това е нещо друго. Нов случай.
Двамата с Кейт се отдръпнахме настрани.
— Какво ще кажеш да го наречем историята на „Дракула“? — предложих аз.
— Моля?
— Нали знаеш, граф Дракула лежи в ковчег на кораб, който пътува от Трансилвания за Англия. Съучастникът му отваря ковчега, Дракула се измъква и изпива кръвта на всички на борда. Корабът акостира на пристанището сам и графът слиза на брега, за да продължи да сее ужас. — Ако бях добър католик, щях да се прекръстя.
Кейт ме погледна. Сигурно се чудеше дали не съм се побъркал, или съм в шок. Определено съм си чалнат и трябва да призная, че наистина бях в шок. Искам да кажа, че вече бях виждал какво ли не, но малцина на земята са се сблъсквали с такова нещо, освен навярно по време на война. Всъщност това си беше война.
Обърнах се към отделението на втора класа и видях, че санитарите са успели да се качат в самолета. Вървяха по пътеките, установяваха смъртта на пътниците и закачваха на всеки труп табелка с номера на мястото. По-късно щяха да ги приберат в чували.
Отидох до дясната врата, за да подишам малко чист въздух. Имах чувството, че пропускаме нещо — нещо изключително важно.
— Не трябва ли пак да претърсим горната палуба? — попитах Кейт.
Тя се замисли, после каза:
— Струва ми се, че вече направихме каквото можахме. Отделението за стюардите, пилотската кабина, багажното отделение… От лабораторията няма да останат доволни, ако обърнем местопрестъплението с главата надолу.
— Да… — Въпреки това забравяхме нещо… Замислих се за служебните карти, портфейлите и паспортите, които Халил не бе взел, и макар да го бях обяснил на Кейт, започнах да се чудя защо все пак ги е оставил. Ако се приемеше, че всичките му действия имат някаква цел, какво искаше да постигне, като постъпваше тъкмо обратно на очакванията ни?
Претършувах мозъка си, но не открих нищо.
Кейт ровеше в едно от дипломатическите куфарчета.
— Като че ли и тук не липсва нищо — каза тя, — дори досието на Халил и инструкциите на Зак Уебър…
— Чакай малко.
— Какво има?
Започвах да загрявам.